„Той ми се води нещо като роднина по сватовска линия, но искам отсега да бъде съвършено ясно, че не желая да бъде фаворизиран. Нещо повече, забранявам да бъде фаворизиран по какъвто и да било повод! Искам да му се дават отговорни и трудни за изпълнение задачи, нека заема възможно най-тежката служба. Той притежава забележителен интелект, съчетан от голяма доблест и храброст. Затова е твърде възможно да се прояви като изключително способен офицер.
И все пак, ако се изключи личният ми контакт с Цезар, нямам други наблюдения, защото досегашната му кариера е повече от скромна. Няма как, след като е бил Фламен Диалис. Вече е освободен от тази си длъжност пред закона и пред боговете. Но Цезар не е бил на военна служба, затова самочувствието му може да се окаже необосновано.
Провери го добре, Марк Минуций, и кажи на Лукул да стори същото. Ако се огъне, давам ти изрично разрешение да го накажеш възможно най-строго. Ако не се огъне, очаквам от теб да му отдадеш заслуженото.
И накрая една последна молба, която може да ти изглежда странна. Ако видиш или чуеш, че Цезар е яхнал друго животно, освен мулето, да го пратиш незабавно в Рим, където да си понесе наказанието.“
Терм добре помнеше съдържанието на писмото, затова се окопити от репликата на Цезар и му отговори равнодушно:
— Така да бъде, Гай Юлий. Ще ти определя и точна дата, и точни изисквания. Искам флотилията да бъде докарана пред лагера на Лукул на малоазийския бряг северно от Митилена на ноемврийските календи. Дотогава няма да си успял да получиш и един-единствен кораб от Никомед, но щом държиш на определен срок, ноемврийските календи би трябвало да те устроят — така ще успеем да блокираме и двете пристанища преди настъпването на зимата. Колкото до размера на флотилията: четиридесет кораба, поне половината от които да бъдат триреми или още по-големи. Макар че ще бъде истински късмет, ако уредиш и трийсет с пет триреми общо. Но нека те предупредя, че ако закъснееш или не успееш да пристигнеш с нужните кораби, всичко ще бъде отразено в доклад до консула в Рим.
— Както би следвало — съгласи се спокойно Цезар.
— Засега можеш да се настаниш в двореца — смекчи тона Терм; въпреки всичко той нямаше намерение да настройва срещу себе си роднина на диктатора.
— Не, заминавам още днес за Витиния.
— Няма защо да се престараваш, Гай Юлий!
— Може би. Но като ще се върши работа, да не я отлагаме.
Мина известно време, преди Терм да се върне над книжата си. Какъв необикновен младеж! С добри обноски, но с онази арогантност, типична само за знатните патрициански фамилии. Младежът внушаваше у другите чувството, че не се смята за по-важен от никого поотделно, но затова пък струва повече от всички, взети заедно; никой не можеше да стои над него, може би само някой Фабий Максим. Подобно впечатление беше трудно за назоваване, но Терм беше убеден, че по нещо Фабии и Юлий си приличат. И едните, и другите са хубави мъже! И едните, и другите не изпитват слабост към мъжете. Това последното го наведе на други размисли: красотата на младежа често бе предизвиквала мъже да изпитват неподозирана слабост към собствения си пол. И все пак, реши Терм, не можеше да упрекне Цезар, че е прелъстител.
Документите чакаха и Терм трябваше да се върне при тях; минаха само няколко минути и той съвсем забрави за Гай Юлий Цезар.
Цезар не позволи на скромната си прислуга да почине и една-единствена нощ из пергамските странноприемници. Още в деня на пристигането си той яхна мулето и потегли обратно към Витиния. Пътят му следваше бреговете на река Каик до самите й извори, след това прехвърляше вододела и слизаше по долината на река Макест, известна също и под името Риндак. Съвсем наблизо течеше и друга река Риндак, но местните жители посъветваха младия римлянин да я избягва. Затова той напусна вътрешността на Мала Азия, а пое пътя, следващ бреговете на Пропонтида, и пристигна в Пруза. Бяха го предупредили, че може да завари там цар Никомед — Пруза беше вторият по големина град във Витиния. Намираше се в подножието на внушителен планински масив, чиито върхове и през лятото оставаха покрити със сняг. Цезар се зарадва на гледката, но за съжаление царят не беше в Пруза. Оттам младият трибун и тримата му придружители продължиха в западна посока покрай течението на река Сангарий и скоро се озоваха в царската столица Никомидия, заспала величествено на бреговете на закътан морски залив.
Колко различен бе светът от това, което Цезар знаеше за Италия! Климатът във Витиния не беше толкова горещ, колкото мек и приятен, а заради многобройните и пълноводни реки почвата беше изключително плодородна. Личеше си, че царят управлява доста богата държава, а народът му не можеше да се оплаче. В Пруза Цезар не бе забелязал нито един бедняк, същото беше и в Никомидия.