— Охо, добре дошъл! — надигна се на стола си царят, заемайки типична прелъстителна поза.
— Не си го и помисляй! — настани се Цезар на стола срещу Никомед.
— Твърде си красив, за да не си падаш по мъже — възрази царят, видимо унил. — Защо не съм десет години по-млад!
— А на колко си години? — усмихна се Цезар.
— Достатъчно стар, за да не мога да ти дам това, което искам!
— Бъди по-точен, така де, за годините.
— Осемдесет.
— Хората казват, че мъжете никога не остаряват много.
— На вид не. Но за много други неща остаряват.
— Е, радвай се, че вече не си способен на такива подвизи — продължаваше да се усмихва младежът, — защото иначе щеше да се наложи да те ударя.
— Глупости! — засегна се царят. — Ти си твърде красив, за да те хабят жените.
— За Витиния това може и да важи, но не и за Рим.
— И дори не си се изкушавал?
— Не.
— Каква жалка загуба!
— Познавам доста жени, които не могат да се оплачат.
— Обзалагам се, че никога не си обичал никоя от тях.
— Обичам жена си — отвърна Цезар. Царят беше съкрушен.
— Никога няма да разбера римляните! Уж мислите всички останали за варвари, а самите вие сте далеч от всякаква цивилизованост.
— Знам наизуст Омир и Хезиод — заяви Цезар.
— И една птичка ще ги научи, ако й ги четеш редовно.
— Аз не съм птичка, царю Никомед.
— А щеше да е по-добре да си! Щях да те държа в златна клетка, само да ти се радвам.
— Още един домашен любимец! Но бих могъл да те клъвна.
— Хайде, давай!
— Не, благодаря.
— Така няма да стигнем доникъде! — сложи край на темата царят.
— Значи си си научил урока.
— А всъщност ти кой си?
— Казвам се Гай Юлий Цезар и служа като младши военен трибун към щаба на Марк Минуций Терм, управителя на римска Азия.
— На официална мисия ли си дошъл?
— Разбира се.
— Тогава защо Терм не ме е известил?
— Защото аз пътувам по-бързо от вестоносците. А защо дворцовият ти управител не ти е съобщил, че съм пристигнал, това не мога да знам.
Точно в този миг управителят влезе в стаята и се закова ужасен от наглостта на посетителя.
— Надяваше се да го имаш първо за себе си, а? — погледна го лукаво царят. — Остави всяка надежда, Сарпедон! Той не обича мъже. — Никомед пак се обърна към госта: — Юлий, казваш. От патрициите?
— Да.
— Да не си роднина с онзи консул, дето беше убит от Гай Марий? Луций Юлий Цезар?
— Двамата с баща ми бяха първи братовчеди.
— Значи ти трябва да си Фламен Диалис!
— Бях. Явно доста неща си научил, докато си живял в Рим.
— Твърде много. — Царят се сети, че дворцовият управител чака нареждания, и властно се навъси. — Предложил ли си стая на нашия уважаван гост, Сарпедон?
— Да, царю.
— Тогава излез да чакаш отвън.
Дворцовият управител се поклони няколко пъти и излезе в преддверието.
— И защо си дошъл? — попита Никомед.
— Дошъл съм да получа бойна флота от теб.
— Хм! Бойна флота, а? Колко кораба ти трябват и какви да бъдат?
— Забрави да попиташ и за кога.
— Да. И за кога?
— Искам четиридесет кораба, половината от тях трипалубни триреми, ако дадеш още по-големи, още по-добре. Всички да ме чакат в пристанище по твой избор до средата на октомври.
— Но това е след два месеца и половина! Защо просто не ми отрежеш двата крака? — възмути се Никомед.
— Ако не получа това, за което съм дошъл, може и да го направя.
Царят седна обратно на стола си. Беше смаян.
— Нека ти напомня, Гай Юлий, че това е моето царство, а не сме в римска провинция. Ще ти дам каквото мога, когато мога! Ти ме молиш! Не ми заповядваш!
— Скъпи царю Никомед — отвърна му Цезар, — ти се една мишка, застанала на пътя на два слона — Рим и Понт. — Очите му бяха изгубили игривите искрици и напомниха на Никомед за Сула. — Баща ти умря толкова стар, че ти наследи трона сам твърде възрастен. Това, както и времето, което си прекарал начело на държавата си, вече трябва да са те убедили колко е крехко положението на Витиния. Повечето време от царуването си ти прекара в изгнание в Рим, а ако сега се намираш в този дворец, то е, защото тук върна римлянинът Гай Скрибоний Курион. Ако Рим, който се намира доста по-далеч от Понт, си дава сметка, че силите на Митридат, който далеч не е толкова стар, са все още значими, какво остава за теб? Витиния се третира като приятел и съюзник на римския народ още от времето на Прузий II, ти самият си се обвързал с нашата държава. Очевидно ти е по-приятно да царуваш, отколкото да бъдеш в изгнание. Това означава, че трябва да сътрудничиш на Рим и да изпълняваш исканията му. Иначе понтийският слон ще те смаже, а след това и римският. Така че за теб не остава друга възможност, освен да си избереш кой точно слон искаш да те стъпче.