— Надявам се да не съм повече между живите — поклати тъжно глава Никомед.
— Не можеш да умреш, преди да си видял отново дъщеря си!
— Ако някой ден тя се завърне, вече няма да е моя дъщеря, а поредната кукла в ръцете на понтийците — въздъхна той.
— Тогава най-добре завещай Витиния на Рим.
— Както Атал III направи с Пергам и Птолемей Апион — с Киренайка? Никога!
— Тогава ще я завземе Понт, а Понт ще бъде превзет от Рим, което означава, че рано или късно Витиния ще бъде римска.
— Не и ако успея да го предотвратя.
— Няма да успееш — увери го Цезар.
На другия ден царят придружи Цезар до пристанището, където упорито го убеждаваше, че няма нито един кораб, пригоден за бойни действия.
— Че защо ще държиш боен флот тук? — възрази му невъзмутимо Цезар. — Предлагам да отидем в Халкедон.
— Утре — реши пак да отложи Никомед, който все повече се възхищаваше на необикновения си гост.
— По-добре да тръгнем още днес — настоя младежът. — Колко има до Халкедон? Шейсет километра? Ще се наложи да пренощуваме по пътя.
— Ще отидем с кораб — предложи царят, който мразеше да пътува.
— Не, ще минем по суша. Бих желал да се запозная с областта. Гай Марий, който ми беше роднина, твърдеше, че човек трябва да пътува по суша всеки път, когато е възможно. Така някой ден, ако ми се наложи да се сражавам по тези земи, ще имам представа за терена. А това е крайно полезно.
— Значи си роднина и на Марий, и на Сула?
— Аз съм човек с изключителни връзки във властта — тържествено кимна Цезар.
— Мисля, че на теб наистина нищо не ти липсва, Цезаре! Могъщи роднини, високо потекло, интелигентност, здрава, физическа красота. Мога само да се радвам, че не съм на твое място.
— Защо?
— Защото винаги ще имаш врагове. Чуждата ревност или завист, ако смяташ, че ревността се отнася повече до любовта, ще те преследва цял живот — също както и фуриите не дадоха миг покой на бедния Орест. Някои ще ти завиждат за красотата, други — заради мъжествеността, трети — заради произхода ти, четвърти — заради способностите ти. Но повечето ще ти завиждат за всичко. И колкото повече се издигаш, толкова повече завист ще те обгражда. Навсякъде ще срещаш врагове и никъде — приятели. Няма да можеш да се довериш нито на мъж, нито на жена.
— Да, мисля, че в думите ти има истина — отсъди надменно Цезар. — И какво ми предлагаш да направя?
— Преди много-много време, още когато Рим бил управляван от царете, имало един римлянин на име Брут — започна Никомед, който явно добре познаваше римската история. — Той бил изключително мъдър. Но цял живот се преструвал на глупав и ограничен човек, откъдето и получил прякора си — „прост, груб, недодялан“. И когато ОТ Тарквиний Горди си пазел престола, като колел наляво-надясно, дори не му минало през ума да посегне на Брут. Той обаче го свалил от власт и се обявил за първия консул на републиката.
— И екзекутирал собствените си деца, когато пожелали да върнат Тарквиний Горди от изгнание, за да възстановят монархията — добави Цезар. — Никога не съм гледал на Брут като на пример за подражание. Нито ще се правя на глупак като него.
— Тогава трябва да си готов за всичко.
— Повярвай ми, аз съм готов за всичко!
— Вече е много късно тепърва да тръгваме за Халкедон — опита се да хитрува царят. — Като че ли започнах да огладнявам. Можем да вечеряме, а след това да продължим този приятен разговор. Утре призори ще яхнем конете и ще тръгнем.
— О, ние наистина ще яхнем конете призори — съгласи се Цезар, — но не оттук. Тръгвам за Халкедон след час. Ако искаш да дойдеш с мен, трябва да побързаш.
Никомед наистина се разбърза: първо, защото си даваше сметка, че не бива да изпуска от очи младия римлянин — Цезар беше хитър човек, можеше да го изненада; второ, че вече до уши се беше влюбил в младежа.
За своя изненада Никомед завари Цезар на гърба на някакво муле.
— Муле?
— Да, муле — тросна се едва ли не високомерно той.
— Защо?
— Всеки с вкуса си.
— Но дори слугата ти язди кон?
— И аз така забелязвам.
Царят тежко въздъхна и се качи в двуколката, която потегли след Цезар и Бургунд. Едва когато се отбиха да пренощуват у някакъв забравен велможа — старец, който едва ли бе предполагал, че някой ден ще се срещнат пак с Никомед, — Цезар се сети да поднесе извинения на Никомед.
— Съжалявам. Майка ми би рекла, че изобщо не се замислям. Ти си доста изморен, трябваше да пътуваме, но…
— Което си е истина, организмът ми не издържа лесно на друсанията — усмихна се Никомед. — Но в твоя компания човек се чувства подмладен.