Цезар свърши и демонстративно обърна гръб на началника си. В далечината се виждаше как римските войски са разрушили предградията на обсадената Митилена. Лукул можеше само да благодари, че бяха разговаряли с трибуна на латински — иначе гребците щяха да разнесат клюката из Цяла Мала Азия. „Няма що, Сула, благодаря ти! — помисли си той. — Що за птичка си ми пратил да разсъни заспалите духове. Този тук ще ни създаде повече неприятности от хиляда Митилени!“
Останалата част от пътуването премина при гробно мълчание. Цезар се беше затворил в себе си, а Лукул вече премисляше как да си върне думите назад. Беше абсолютно допустимо той, главнокомандващият, да поднася извилия на някакъв си младши военен трибун. И понеже до края на пътуването не намери спасителната идея, той се качи на първия кораб, без дори да се обръща назад, все едно Цезар не съществуваше.
Едва когато стъпи на палубата, се обърна и с дясната ръка даде жест на младежа да спре.
— Не си прави труда, трибуне — рече му хладно. — Върни се обратно в лагера, където ще си намериш квартирата. Не искам да те виждам пред очите си.
— Мога ли да взема слугите и конете със себе си?
— Разбира се.
Бургунд познаваше господаря си по-добре от всеки, но дори да беше усетил, че срещата на Цезар с Лукул не е протекла добре, беше достатъчно благоразумен да не го показва. Пътя до лагера Цезар измина с каменно изражение. През лагера мина като насън. Някакъв часовой му посочи главната алея и му съобщи, че квартирите на младшите военни трибуни се намират във втората тухлена сграда от дясната страна. Още не беше дошло време за обяд, но на Цезар му се струваше, че сутринта е била безкрайна.
Войниците не живееха в кожени палатки, а в по-солидни жилища: редовите легионери бяха настанени в дъсчени бараки, всяка за по осем души; военачалникът ползваше самостоятелна кирпичена къща, която приличаше на богаташки дом. Висшите легати се радваха на още една подобна. По-нисшите офицери се разполагаха в голяма и доста грозна на вид четириетажна постройка, пак от кирпич. Младшите трибуни живееха при подобни условия, само постройката беше по-малка.
Вратата зееше отворена и се чуваха гласовете на обитателите. Цезар застана на прага, а прислугата и добитъкът послушно се наредиха зад него.
В първия момент Цезар не виждаше почти нищо в сумрака, но очите му скоро свикнаха и успя да разгледа обстановката, преди хората вътре да са усетили присъствието му. В средата на помещението стоеше голяма дървена маса, на която седем младежи бяха качили краката си. Кои бяха младежите, той не знаеше: наказание за годините, прекарани като жрец на Юпитер. Най-накрая един от младежите, набит и с дружелюбна физиономия, погледна към вратата и го забеляза.
— Хей! — подвикна весело. — Който и да си, влизай, какво стоиш на вратата?
Цезар възвърна обичайната си надменност и другите младежи доста се стреснаха от заканителното му изражение — все едно Аполон, тръгнал да си отмъщава на Ниоба. Един по един всички си свалиха краката от масата. Никой не смееше да изрече и дума.
Най-накрая онзи с дружелюбната физиономия се надигна, заобиколи масата и го посрещна с протегната ръка.
— Авъл Габиний — представи се той и се засмя. — Не се дръж толкова надменно.
Цезар пое ръката му и силно я стисна.
— Гай Юлий Цезар — представи се на свой ред, но не намери сили да се усмихне. — Предполагам, че съм разквартирувам при вас. Аз съм младши военен трибун.
— Знаехме, че и осми ще намерят — каза Габиний и се обърна към останалите. — Всички сме такива — младши военни трибуни, стоим по-ниско от тревата, но вдигаме олелия до небесата. А от време на време дори ни дават работа да вършим! Но понеже никой не ни плаща, началникът не смее много-много да ни придиря. Току-що обядвахме. Може да е останало нещичко и за теб, но най-напред да ти представя останалите.
Младежите се изправиха.
— Гай Октавий. — Нисък, с доста внушителна мускулатура, той отговаряше по-скоро на гръцките разбирания за мъжка красота. Имаше кестенява коса и светлокафяви очи. Единственото, което го загрозяваше, бяха огромните му уши, които стърчаха като дръжки на делва. Ръкостискането му Цезар прецени по-скоро като приятелско.
— Публий Корнелий Лентул — викаме му просто Лентул. — Беше типичен Корнелий — и с поведението, и с вида си — кестеняв, с кафяви очи, безличен. Изглеждаше като човек, който не се чувства на мястото си, но е твърдо решен да не го показва — колеблив в маниерите си, но последователен в мислите си.