Силий беше с труден характер, но това не му пречеше да преценява трезво нещата. Само за секунди цялата кохорта научи новината: началникът им бил някакво си момченце, но момченце, което е племенник на великия Гай Марий и великият Гай Марий лично го бил препоръчвал.
Цезар излезе сам пред кохортата. В лявата си ръка носеше тежкия правоъгълен щит, от ножницата се подаваше дръжката на меча му. Марий го беше учил, че мечът не бива да се вади, освен в последния момент — преди самия сблъсък с врага.
— Не трябва да си гледаш в краката, докато напредваш. Ако си извадил меча си предварително, можеш да се нараниш, независимо дали маршируваш, или тичаш — беше му обяснявал големият пълководец. — Представи си как вървиш с оголено острие напред и как се спъваш в камък или пропадаш в дупка. Много е опасно.
Цезар не се страхуваше от подобни неща. Дори не допускаше, че може да загине в бой. Освен това войниците му сами го ободряваха със своя боен марш:
Наистина забележително, разсъждаваше Цезар, докато наближаваха редиците на митиленци. Четири години, откакто Фимбрия се беше самоубил, четири години, през които същите тези легионери бяха воювали под командването на двамата Лициний: Мурена и Лукул. Фимбрия беше истински разбойник, но войниците му продължаваха да го смятат за единствен свой командир. Четири години не се нарекли лициниани и едва ли някога ще се нарекат. Не знаеше какви чувства са изпитвали към Мурена, но беше ясно, че ненавиждат Лукул! Е, кой ли не би го ненавиждал? Такъв тесногръд и високомерен аристократ. Дори не допуска, че трябва да спечели любовта на войниците си, за да побеждава. И не си дава сметка колко дълбоко греши.
В най-подходящия момент Цезар даде команда войниците да метнат копията си и залегна, да не би някое от хилядата остриета да се забие в него. Митиленци доста се уплашиха от изсипалия се град от желязо, което даде шанс на римляните да настъпят!
Цезар извади меча от ножницата си и го вдигна. В същия миг зад гърба му се чу как шестстотин римски легионери вадят на свой ред мечовете. Цезар вдигна щита високо пред лицето си. Късият римски меч, така нареченият гладий, не беше подходящ за размахване и сечене на глави от разстояние. Той трябваше да се използва по-скоро като кама, затова го държеше на височината на корема си.
Митиленци започнаха да отстъпват. Храбрата кохорта продължи марша си напред, без да позволи на враговете си да използват дългите си и тежки оръжия. Двете предни линии най-сетне се сблъскаха и римляните изтласкаха митиленци с щитовете си. Толкова силно блъскаха фимбриани, че скоро цялата кохорта се изгуби в морето от неприятелски войници, които наобиколиха предния отряд на Лукул.
Едва след като отстъпиха на известно разстояние, митиленци придобиха смелост, зарекоха се да си отмъстят на омразните римляни и се хвърлиха в бой, решени да умрат, но да не им позволят да завладеят повторно града им.
Цезар установи, че привидната уплаха на врага в началото е била по-скоро престорена. „Когато противникът те наближи, в никакъв случай не бива да се поддаваш на паниката, защото така само го улесняваш“ — спомняше си думите на Марий. — „Стигнат ли нещата до открит сблъсък, единственото решение е да нападаш. Да се сражаваш, сякаш си непобедим. Тогава в един момент враговете ще се огънат и ще отстъпят. А Цезар знаеше как да внуши страх у противника, как да се защитава от чуждите удари — и да напипва слабите места на врага, как да обмисля предварително всеки следващ свой ход.“
Оказа се, че е в състояние да разсъждава дори и сред най-ожесточените схватки; беше началник на една кохорта и трябваше да мисли за нея. Как обаче да се обърне да погледне следват ли го още войниците му? Нали веднага ще го ударят в гръб и ще го убият? Как щеше да си осигури удобна позиция, от която да наглежда подчинените си? Ръката му започваше да се уморява, но лекият меч и фактът, че не му се налагаше да го върти над главата си, го улесняваше; съвсем друго беше с гърците, които видимо се изтощаваха от постоянната нужда да се борят с тежките си оръжия. Лека-полека движенията на врага ставаха все по-затруднени и некоординирани.
Около Цезар умираха войници. С няколко резки движения той успя да отблъсне преките си противници. Щом го оставиха на мира, той скочи върху труповете. Краката му се оказваха уязвими под щита, затова пък останалата част от тялото му беше недосегаема.
Когато го видяха, войниците му нададоха радостни възгласи, които му подействаха ободряващо. Но си даде сметка, че кохортата му е напълно откъсната. Предният отряд на Лукул беше изпълнил задачата, но подкрепата от основните сили не се беше оказала достатъчно силна. Остров насред море от вражи войници, помисли си. Заради прищявката на Лукул. „Но ни ще устоим и няма да се дадем!“ — закани се младият офицер. И с няколко скока се озова при Центуриона Марк Силий.