Майка му веднага усети колко се е променил синът й и започна да се чуди за какво ли тъжи. Всичко се беше наредило толкова прекрасно! Беше се завърнал с венец, а името му беше споменавано в официалните съобщения от провинция Азия. Дори я беше успокоил, че разходите му не са се оказали толкова непосилни за кесията му; цар Никомед му бил дал злато, а делът му от плячката в Митилена бил най-големият заради спечеленото отличие.
— Не разбирам — говореше Гай Маций, докато двамата с Цезар седяха на земята във вътрешния двор на инсулата. — Казваш, че са накърнили честта ти, а въпреки това си приел цяла кесия злато от Никомед. Не мислиш ли, че си сбъркал?
Цезар не би позволил на друг да му задава такива нетактични въпроси, но Гай Маций беше приятел от детинство.
— Ако обвинението ми беше отправено, преди да приема златото, да — отговори той. — Но бедният старец ми предложи кесията като дар на изпроводяк. Както всеки владетел — клиент на Рим трябва да постъпи с официалните представители на римската власт. Тъй като данъците, които плаща, са нещо отделно, то тази сума си остава за посланиците. — Цезар вдигна рамене. — Приех парите с благодарност. Животът в лагера е скъп. Аз самият не съм придирчив човек, но офицерът винаги е задължен да плаща своя дял — трябва да се харчи за вечери, за банкети, за луксозни стоки, каквито е прието да се ползват. Когато поръчваш вино, трябва да е от най-доброто, когато поръчваш храна — да е толкова скъпа, че чак смешно да ти стане… Няма значение дали аз самият ям хляб и пия бистра вода. След всичко онова, което ми наговори Лукул, ми идеше да върна парите, но си дадох сметка, че ако го сторя, ще обидя царя. Няма как да му обясня какво точно са говорили за мен Лукул и Бибул.
— Да, разбирам — въздъхна Гай Маций. — Знаеш ли, само се радвам, че не ми се налага да ставам сенатор или магистрат. Толкова по-приятно е да си обикновен конник!
Но подобно мислене Цезар просто нямаше как да възприеме, затова предпочете да не казва нищо. Вместо това върна разговора на темата за Никомед.
— Обещах му тържествено, че някой ден ще се върна, а това само ще подсили слуховете. По времето, когато бях Фламен Диалис, си мислех, че никой не се интересува от делата на младшите военни трибуни. Но не се оказах прав! Всеки е обект на клюки! Само боговете знаят с колко души е разговарял вече Бибул, колко души са подочули за отношенията ми с цар Никомед. Не бих се учудил, ако и Лукул се е захванал да разправя за мен. Или Лентулите. Например Сула знаеше всяка подробност.
— Той ти прави услуга — замисли се Маций.
— Така е. И не мога да разбера защо.
— Ако ти не знаеш, как да знам аз! — Заклетият градинар Маций забеляза два плевела и веднага посегна да ги изкорени. — Както и да е, Цезаре, на мен ми се струва, че ще трябва да се примириш с клюката. С времето на хората ще им омръзне да я повтарят. Така е с всички клюки на света.
— Сула твърди обратното.
Маций презрително изсумтя.
— Защото нещата, които се разказват за него, не са забравени? Е, хайде, Цезаре! Той е зъл човек. А ти не си. Не можеш и да бъдеш.
— Способен съм да убия. Всички мъже сме способни.
— Не съм казал, че не си. Разликата е, че Сула е зъл, а ти не си.
И това беше мнение, което Гай Маций цял живот щеше да споделя.
Сватбата на Сула мина и отмина; младоженците напуснаха Рим и заминаха да прекарат медения си месец във вилата на Сула в Мизен. Но диктаторът се прибра в града за следващото заседание на Сената, на което и Цезар се очакваше да присъства. Едва на двадесет години, той се оказваше един от новите сенатори, които Сула искаше да види в Курията. На двайсет години, а вече за втори път сенатор!
Би трябвало това да е най-щастливият ден в живота му. Щеше да се появи в препълнената зала с венеца от дъбови листа на главата; всички сенатори бяха длъжни да го посрещнат на крака и да му ръкопляскат, включително и старите, достопочтени държавници като Флак Принцепс Сенатус и Марк Перперна; сенаторите дори щяха да се радват, че го аплодират, защото това бе сред малкото случаи, когато правилникът на Сула им позволяваше да вдигат шум.
Вместо да се радва обаче, младият сенатор се опитваше да погълне с поглед всички присъстващи: с насмешка ли го гледаха, с презрение ли, знаеха ли какво се говори за него, щяха ли да го гледат отвисоко заради подобни клюки? Цезар имаше усещането, че предпочита да умре, и побърза да се качи на последния ред, където се полагаше да седят редовите сенатори — така наречените педарии. Като капак на мъченията му Сула го повика по име и му посочи — средния ред, както се полагаше на героите от войните. Разбира се, намериха се сенатори, които се засмяха: не от лоши, а от приятелски чувства, заради притеснението му. Но Цезар възприе всичко като израз на насмешка и още веднъж си пожела да му позволят да се скрие в най-затънтения край на залата. И все пак мина през всичко това, без да заплаче. Когато се върна у дома след заседанието — доста скучно заседание, — Цезар завари майка си да го чака в преддверието. Това рядко се случваше: вечно заета с делата си, Аврелия рядко напускаше кабинета си. Но сега беше чакала напрегната с часове сина си, без да знае как да засегне тема, която очевидно синът й предпочиташе да избягва. Ако Аврелия по природа беше приказлива, едва ли щеше да се колебае, но тя никога не бе знаела как да разговаря, дори с най-близките си. Цезар мълчаливо свали тогата си и едва когато се насочи към своя кабинет, майка му си даде сметка, че трябва да му каже нещо, преди да се е скрил; и така да отложи разговора за неопределено време.