— Цезаре — повика го тя.
Откакто синът й беше облякъл тога, Аврелия го наричаше по трето име, най-вече, за да прави разлика между него и истинския Гай Юлий — покойния й съпруг; смъртта не беше причина да сменя имената. Освен това Аврелия не можеше да се похвали, че познава добре сина си — цената за дългите години, в които сама беше поддържала дистанция, за да не попречи на бъдещето му, ако го привърже към себе си.
Той се спря и я изгледа изпод вежди.
— Да, майко?
— Седни. Искам да поговорим.
Цезар седна с престорено снизхождение, все едно знаеше предварително, че майка му няма с какво толкова важно да го занимава.
— Цезаре, какво се е случило с теб на изток? — попита тя направо.
Снизхождението се смеси с лека насмешка.
— Ами изпълних си дълга, спечелих венец и зарадвах Сула.
Аврелия го погледна строго.
— Опитваш се да лъжеш, а това не ти отива.
— Как ще лъжа, като казвам самата истина.
— Но не ми казваш това, което искам да знам!
Цезар все повече се затваряше в себе си, погледът му ставаше чужд и студен.
— Не мога да ти кажа нещо, което не знам.
— Можеш да ми кажеш все пак нещо повече.
— За кое?
— За проблема.
— Кой проблем?
— Проблемът, който те измъчва.
— Няма никакъв проблем.
— Не ти вярвам.
Синът й се надигна да си ходи.
— Не мога да ти попреча да си внушаваш, майко. Но проблем няма.
— Седни!
Той седна и тихо въздъхна.
— Цезаре, рано или късно ще науча. Но предпочитам да го чуя от теб, вместо от друг.
Цезар затвори очи, въздъхна отново и вдигна рамене.
— Успях да измъкна от цар Никомед прекрасна ескадра. По всяка вероятност сам не съм си давал сметка колко трудно нещо съм постигнал. И за мен започна да се говори, че съм бил в интимни отношения с царя. Затова се завърнах в Рим не като човек, който е доказал смелост, работоспособност или политически талант, а като нещастник, който си е продал честта, за да постигне каквото желае.
Продължаваше да стои със затворени очи.
Аврелия не започна да му съчувства, нито се развика от ужас и възмущение. Остана мълчалива на стола си, докато синът й не благоволи да я погледне. Двамата се гледаха известно време, сякаш се чудеха кой е по-засегнатият.
— Това е наистина голяма неприятност — заключи тя.
— Незаслужено петно върху честта ми.
— Да, разбира се!
— Петно, с което не мога да се примиря, майко!
— Ще се наложи, сине.
— Кажи ми ти тогава как!
— Ти знаеш как, Цезаре.
— В интерес на истината не знам — призна си младежът. — Опитвах се да се преструвам, че не ме интересува, но е доста трудно — след като знам, че всички за това говорят.
— И кой е източникът?
— Лукул.
— Разбирам… На него ще му повярват.
— Те вече са му повярвали.
Известно време Аврелия не каза нищо повече. Синът й не сваляше поглед от нея и се чудеше как може да реагира толкова хладнокръвно и да се държи така, сякаш въпросът не я засяга. Накрая Аврелия започна бавно да му обяснява, като си мереше всяка дума, преди да я изрече.
— Трябва да се правиш, че не те интересува. Това е най-важното условие. Отвориш ли дума за това с когото и да било, ще излезе, че се оправдаваш. И ще докажеш колко си засегнат. Помисли малко, Цезаре. Знаеш колко сериозно би се оказало едно подобно обвинение за бъдещата ти политическа кариера. Но не бива да показваш пред никого, че наистина го съзнаваш! До края на дните си трябва да се правиш, все едно нищо не е било. Добре, че се е случило днес, а не след десет години — мъж на трийсет по-трудно би замълчал при подобни обвинения, отколкото двайсетгодишен младеж. Всяко зло за добро. През десетте години, които те чакат, имат да се случват много неща. Но подобно унижение няма да се повтори. Това, което ти остава, сине, е здраво да се потрудиш, за да изтриеш петното. — В красивите очи на Аврелия проблеснаха весели искрици. — До днес си мърсувал само с обикновени жени от Субура. Предлагам ти, Цезаре, да погледнеш по-високо. На какво се дължи не знам, но ти имаш голямо влияние над жените! Затова отсега нататък нека всички твои противници знаят за успехите ти. Това означава, че трябва да се насочиш към жени, които са известни. Нямам предвид куртизанки като Преция, а благороднички. Истински знатни дами.