Помпей непрекъснато наблюдаваше върха на хълма, но докато успее да го стигне, плоското му било вече беше почерняло от копия и шлемове; въздухът изведнъж се изпълни с тропане на войнишки ботуши, с ругатни и презрителни подвиквания: Серторий и войниците му се подиграваха на Помпей, задето си е помислил, че може да отнеме такава добра позиция от Квинт Серторий!
— Да не си мислеше, че няма да се сетя накъде ще тръгнеш, Малкия? — извика Серторий от върха на хълма. — Много си бавен. Имаш се за умник като Сципион Африкански и за смелчага като Хораций Коклес, а, Малкия? Е, нека Квинт Серторий ти каже, че си просто един аматьор! Ти дори не знаеш какво е истинска война! Гледай на какво ще те научат професионалистите!
Помпей не беше чак такъв глупак, че да подеме атака срещу непристъпните позиции на врага, затова нямаше друг избор, освен да отстъпи. Гледаше право пред себе си и с яд усещаше, че се е изчервил за срам и позор пред цялата си армия. Обърна коня си на другата страна и си проправи път през редиците на пехотата. Пришпори коня си обратно към наблюдателния си пост. Слънцето беше минало зенита си, но денят щеше да е дълъг и Помпей можеше да опита някаква маневра преди падането на нощта. Гордостта му повеляваше да опита.
С натежало сърце и усилие на волята Помпей си наложи да се успокои. Отново огледа района. В краката му беше разположена армията му — войниците си бяха дали почивка и жадно гълтаха останалата вода от меховете. Докато сваляха шлемовете си, шумно разговаряха, облегнали се на копията и щитовете си. Говореха си за младия си пълководец и за преживяното унижение и дали това нямало да бъде първата загубена война от Помпей. Повечето навярно съжаляваха, че не са си написали завещанието.
Помпей дори не пожела да повика при себе си Афраний и Петрей — срамуваше се от толкова млади офицери като тях, да не говорим за Авъл Габиний. Но най-накрая се примири и даде знак Афраний и Петрей да се качат при него; щом двамата се изравниха с държавния му кон, той посочи с пръчка някаква точка в далечината. Легатите не смееха да продумат и чакаха Помпей да им даде заповед.
— Виждате ли къде е Серторий? — попита той. — Опитва се да подкопае стените на града. Лагерът му е ей — там. Доколкото виждам, пак е слязъл от хълма, очевидно той не му трябва — за него по-важно е да превземе града. Но няма втори път да се хвана на уловката му! — процеди през зъби Помпей. — Разстоянието между нас и него е километър и половина, неговите войски са се разтегнали на фронт от седем-осемстотин метра — това означава, че строят му е силно разреден. Ако иска изобщо да отблъсне удара ни, ще трябва да групира войските си по-плътно. Изглежда, не се плаши от мисълта да се срещне с нас, иначе нямаше да е тук. В случай на неуспех може да се изтегли на запад или на изток, или дори в двете посоки едновременно. Предполагам, че ще разпръсне войските си в двете посоки, аз поне така бих сторил на негово място. — Усети, че се е увлякъл, и се изчерви. — Ще се придвижим към сегашните му позиции с двете крила, издадени напред. Конницата ще върви след пехотата по крилата — по един легион във всяко крило, така силите ще бъдат най-компактни от страната на центъра. В самия център ще подредим останалите четири легиона. Когато една армия напредва по терен като този, трудно е да се каже точно колко напред ще избързат крилата, но колко повече се приближаваме до врага, толкова повече предните редици ще се изтеглят напред. Ако той ме подцени, а аз мисля, че ме подценява, няма дори да си помисли, че му готвя клопка. Смятам, че няма да предприеме нищо, преди крилата ми да са го обхванали от двете страни, така единственият път за отстъпление ще бъде назад — към градските стени, където ще го притиснем.
Афраний едва сега посмя да се обади:
— Ще успеем.
Петрей също кимна в съгласие.
— Ще успеем.
Това беше достатъчно за Помпей, за да повярва в плана си. Заповяда на тръбачите да свирят сбор и прати Афраний и Петрей да предадат заповедите му на по-нисшите офицери. Той самият привика при себе си шестима глашатаи на коне.