Оттогава бялата сърна беше неразделен спътник на Серторий и го следваше навсякъде като куче, докато на друг човек не позволяваше дори да я доближи. Съществуваше още един знак, че боговете имат пръст в тази история — с годините сърната не беше пораснала, беше си останало все същото крехко животинче с рубиненочервени очички, които не се откъсваха от Серторий и просеха целувки и милувки. Всяка нощ тя спеше на една овча кожа в краката на покровителя си. По време на сражение той я връзваше на безопасно място, защото иначе сърната щеше да го последва в разгара на схватката, а Серторий не можеше да позволи на врага да убие животното му — това щеше да означава, че богинята го е изоставила.
В интерес на истината, с времето самият той свикна с мисълта, че бялата сърна символизира божията закрила и с всеки ден вярата му укрепваше. Разбира се, сърната се казваше Диана, а той самият наричаше себе си Татко всеки път, когато разговаряше с животинчето.
— Татко е тук, Диана! — извика той, щом гостите си отидоха.
Диана веднага се показа, готова за милувки. Серторий клекна и обхвана с две ръце треперещото й телце, допря устни до гладката кожа на челото й и с едната си ръка задърпа гальовно ухото й. Винаги гонеше животното от къщи, когато разговаряше с легатите си, и сърната униваше, убедена, че е сторила нещо лошо, за да бъде така жестоко наказана от Татко. Изпитваше такова остро чувство на вина, че при всяка нова среща Серторий трябваше да я гали и прегръща по-дълго от обикновено, да й говори мили думи и да я утешава. Иначе тя щеше да се самонакаже, като не докосне храната си. Може би беше естествено при тези обстоятелства, че Серторий отделяше много повече време на Диана, отколкото на старата си съпруга — германката, и сина, който имаше от нея… В крайна сметка у двамата нямаше нищо божествено. Единствено майка си Серторий продължаваше да обича повече от Диана. За съжаление седем години не я беше виждал.
След като остави бялата сърна да рови из сеното (през зимата Оска се губеше под снегове и ледове, животните нямаше къде да пасат), Серторий седна на един голям камък пред задния вход на дома си и се замисли за Помпей. Искаше му се да знае как разсъждава едно дете. Дали в Рим наистина смятаха младежа от Пицен способен да победи него, Серторий? Най-накрая след дълги размисли той си каза, че всичко е плод на Филиповите машинации — старият хитрец бе успял да заблуди и сената, и целия народ. Разбира се, Серторий се осведомяваше какво става в Рим — все още имаше доста приятели, все хора с положение в обществото. Зад дебелата завеса на суланския терор мнозина недоволстваха от режима; понеже се страхуваха да предприемат друго, те бяха поели грижата да държат опозиционера Серторий осведомен за всичко по-важно, което се случваше в Рим. Откакто Помпей бе назначен за началник на армия, тонът на писмата стана доста по-настоятелен — не бяха малко онези, според които евентуална победа на Квинт Серторий над Помпей би му позволила на свой ред да бъде посрещнат от сената като римски диктатор.
Но той имаше и нещо друго наум, затова прати тайно да извикат обратно Луций Хиртулей.
— Трябва да сме абсолютно сигурни, че Бабата няма да мръдне от Далечна Испания — каза Серторий на помощника си. — Нищо чудно лузитаните да не са достатъчни да го сплашат. Искам ти и брат ти да поемете испанските легиони през пролетта и да се настаните край Ламиний. Така, ако Бабата реши да спасява Малкия, ще го разубедиш. Дали ще тръгне да пробива през долините на Анас или на Бетис, все ще си на пътя му.