Един пазач изскочи от задната врата и побягна в мрака, без да го е грижа за нещастниците, които се бореха със заключените врати. Техните сърцераздирателни писъци и степания заглушаваха дори бученето на стихията. Едър надзирател освободи онези, на които можеше да се помогне без много усилия; друг, дребничък, започна да се бори с херкулесовски усилия, само и само да спаси живота на клетите обречени души.
Скоро тълпа пощурели, полузадушени хора се изсипа от горящата къща. Малцина от тях бяха напълно облечени. Някои бяха успели да навлекат само по една риза се запрепъваха залитащи и зъзнещи в мрака. Други, по-предвидливи, се бяха увили в одеялата си и се препъваха залитащи и зъзнещи в мрака. Клетниците търсеха закрила едни от други и се събираха на малки групи като деца, неспособни да проумеят какво ги е сполетяло.
Безстрашният пазач се спускаше непрестанно в ада, за да спасява останалите в пламъците, докато започнаха да падат първите греди и му препречиха пътя. За последен път той изскочи от горящия приют с един безпомощен старец на ръце и се свлече на колене, като се давеше и мъчеше да поеме въздух. Изтощен и на предела на силите си, той не забеляза разбитата порта и фигурите, които една след друга се разбягваха и изчезваха в мрака на близката гора.
Пожарът ставаше все по-голям и червеникавото му сияние зловещо озаряваше нощта. Тежък сив дим на талази се издигаше към небето. Пламъците бучаха оглушително и никой не чу конския тропот, когато стройният жребец се появи отново. С рязко дръпване на юздите тъмната фигура на седлото го спря. Изпод качулката две искрящи очи огледаха скупчените на двора оцелели хора. Ездачът се раздвижи неспокойно на седлото и се загледа към хълма. Тънките му ръце опънаха юздите, след това с едно пришпорване подгони отново животното, този път навътре в гората. С широко разтворени ноздри жребецът се понесе между дърветата. И тук, в тъмния гъсталак, ездачът го насочваше уверено, сякаш познаваше добре пътя. Животното прескочи едно съборено дърво и плавно се приземи, при което изпод биещите му копита се разхвърчаха мъх и влажни листа.
Силният насрещен вятър събори вълнената качулка от главата на ездача и откри дълга, къдрава коса, която се развяваше като знаме. Клоните закачаха копринените кичури и посягаха към веещото се наметало. Но момичето продължаваше да препуска, като току се озърташе страхливо назад сякаш самият дявол го гонеше по петите. Един елен, притичал внезапно между дърветата, накара ездачката да извика уплашено и още по-немилостиво да пришпори жребеца.
После между дърветата проблесна открита, посребрена от луната долина. Облекчение се разля по стегнатите до краен предел мускули на момичето. Сега пътят беше по-лек и жребецът се понесе напред като стрела.
Внезапно предупредителен вик и шум от спирачки отчаяно разкъсаха задрямалата тишина. Предните копита на жребеца не бяха докоснали още земята, когато ездачката разбра, че беше пресякла пътя на препускаща насреща й карета. Леден ужас я разтърси, когато галопиращите коне изскочиха пред нея и за миг й се стори, че усеща горещия им дъх и вижда горящите им очи до своите. Чернокожият кочияш отчаяно се опитваше да спре каретата, но беше твърде късно. От гърлото на момичето се изтръгна вик, задушен в следващия момент от силен удар, който изкара въздуха от дробовете му.
Затворената четириместна карета рязко се разтресе и едва не изхвърли Аштън Уингейт от мястото му. Той в миг се събуди и помисли, че кочияшът му сигурно е полудял. Но в този момент каретата се плъзна настрани в лепкавото мочурище и той можа да види какво се е случило. Една фигура изхвръкна с размахани ръце от коня и полетя като ранена птица, след което падна край пътя и се претърколи в рова. Още преди колелата на каретата да спрат да се въртят, Аштън вече беше захвърлил пелерината си и тичаше по калния път, без да изпуска от очи фигурата в дъното на рова. Долу ниско мъглата се разпръсна и той закрачи в студената вода, без да обръща внимание на мочурището, което дърпаше ботушите му.
Той коленичи, хвана под мишниците безчувствената ездачка, изтегли я от калта и я подпря на размекнатия склон. Лицето й беше полускрито от разбърканите мокри кичури коса. Наведе се над нея, но не усети никакво дихание да излиза от устните й. Взе отпуснатата й ръка и се опита безуспешно да намери пулса на нежната китка. Тогава бързо притисна пръсти на едно място до гърлото. Там, под студената кожа, усети най-после онова, което търсеше — сигурността, че все още е жива, поне до този момент.
Аштън погледна нагоре и видя кочияша си да чака край пътя. Изглеждаше смъртно уплашен.