Джейн Ан Кренц
Любов и грях
Глава 1
Алис се гордееше със силната си логика и интелигентността си и никога не бе вярвала особено в легенди. Но пък и никога преди не бе имала нужда от помощта им. Доскоро.
Тази вечер много й се искаше да повярва, а и имаше една, седнала на масата в салона на имението Лингууд.
Мургавият рицар, известен като Хю Непреклонния, се хранеше с чорба от праз лук и свински наденички точно така, както и всеки обикновен мъж. Алис стигна до извода, че дори и легендите все пак трябва да ядат.
Черпеше смелост от тази практична мисъл, докато слизаше по стълбата от кулата. Беше облечена с най-хубавата си рокля за случая — от тъмнозелено кадифе, обточена с копринена панделка. Косите й бяха прибрани под изящна мрежичка от златисти конци, която някога бе принадлежала на майка й. Краката й бяха обути в меки зелени кожени пантофки.
Алис знаеше, че е готова, доколкото това е възможно, да се срещне с една легенда.
Но сцената, която видя, стигайки до подножието на стълбището, я накара да спре.
Хю Непреклонния може и да се хранеше като обикновен човек, но с това се изчерпваше цялата прилика. По тялото й премина лека тръпка, отчасти дължаща се на ужас, отчасти — на очакване. Всички легенди бяха опасни и сър Хю не правеше изключение.
Алис спря на последното стъпало, стиснала полите на роклята си с ръце, и огледа неспокойно пълната с хора зала. Обзе я чувство за нереалност. За един кратък миг се зачуди дали не се е озовала в дома на магьосник.
Въпреки многото хора, в салона цареше зловеща неподвижност. Въздухът сякаш тежеше от страховита поличба и сериозно предупреждение. Никой, дори слугите, не помръдваше.
Арфата на трубадура мълчеше. Кучетата се бяха скрили под дългите маси, без да обръщат внимание на кокалите, които им бяха подхвърлени. Рицарите и останалите войници седяха по пейките като издялани от камък.
Пламъците на голямото огнище безполезно се опитваха да прогонят сенките, изпълнили помещението.
Толкова добре познатата зала бе като омагьосана, изглеждаше странна и неестествена. Не би трябвало да се изненадва, помисли си Алис. Говореше се, че Хю Непреклонния е по-страшен от който и да било магьосник.
Значи това беше мъжът, който носи меч, на чиято дръжка са инкрустирани думите Предизвикващ бури.
Алис погледна през залата, право към засенчените черти на Хю, и разбра с пълна сигурност три неща. Първото беше, че най-опасните вихрушки не са тези, приписвани на меча му, а тези, които вилнеят в душата на този мъж. Второто беше, че бурните ветрове, свистящи дълбоко вътре в него, се контролират от желязна воля и решителност.
Третото, което разбра с този единствен поглед, беше, че Хю знае как да използва легендарната си репутация в своя полза. Въпреки че беше гост, присъствието му доминираше над цялото помещение и над всички хора в него.
— Ти сигурно си лейди Алис? — Гласът излизаше някъде от дълбините на потискащите сенки, сякаш от дъното на езеро.
Слуховете, предшестващи пристигането му, не бяха преувеличени. Мургавият рицар беше облечен изцяло в черно, без никакви украшения. Туниката, коланът за меча, ботушите — всичко беше в цвета на безлунна нощ.
— Аз съм Алис, милорд. — Тя направи много нисък, много дълбок реверанс, казвайки си, че добрите маниери никога не биха могли да навредят. Когато вдигна глава, видя, че Хю я наблюдава така, сякаш е очарован. — Викал си ме, сър.
— Да, лейди, така е. Моля, ела по-близо, за да можем да поговорим. — Това не беше молба. — Разбрах, че у теб има нещо, което ми принадлежи.
Това беше моментът, който лейди Алис очакваше. Тя се надигна бавно от изящния поклон. Тръгна между редиците от маси, опитвайки се да си припомни всичко, научено за Хю през последните три дни.
Знанията й бяха малко и се основаваха предимно на слухове и легенди. И това, което знаеше, въобще не й беше достатъчно. Искаше да знае повече, защото толкова много неща зависеха от това, как ще се държи с този загадъчен мъж през следващите няколко минути.
Но времето й бе изтекло. Трябваше да се задоволи с незначителните сведения, които бе успяла да събере от клюките, носещи се из селото и в дома на чичо й.
Тихото шумолене на полите на роклята й по дървения под и пукането на огъня бяха единствените звуци в голямата зала. Въздухът тежеше от ужас и вълнение.
Алис хвърли един бърз поглед към чичо си, сър Ралф, който седеше до опасния гост. По голото му теме блестяха капчици пот. Дебелата му фигура, облечена в тиквеножълта туника, която още повече подчертаваше пълнотата му, се губеше напълно в сенките, които сякаш се излъчваха от Хю. Едната топчеста ръка на Ралф стискаше халба бира, но той не пиеше.