— И Катрин е отровила родителите ми. — Хю пусна краищата на пергамента и той бавно се сгъна. — Тя ги е убила.
— Така изглежда.
— Сякаш историята на живота ми току-що бе написана отново — прошепна той.
— Голям грях е, че истината е останала скрита през всичките тези години.
— Като си помисля как са ме учили още от люлката да мразя всичко, свързано с Рейвънхол… — Хю спря, не можеше да довърши изречението си.
Няма да забравя, дядо.
Чувстваше се така, сякаш силните каменни основи, върху които бе изграден целият му живот, сега се разклащат под него.
Баща му се бе върнал от Франция с намерението да се ожени за майката на детето си. Той не бе прелъстил, а след това изоставил младата Маргарет от Скарклиф.
— Точно както сър Винсънт е бил учен да мрази теб — каза тихо Алис, изтръгвайки го от мислите му.
— Да. Двете семейства и тези земи са платили скъпо за престъплението й. — Хю срещна погледа й и се опита да обмисли логично настоящото положение. — Но защо Катрин е чакала до днес, за да се опита да ме отрови? Защо не е използвала проклетата си отвара, когато за първи път дойдох в Скарклиф?
Алис сбърчи замислено вежди.
— Не съм съвсем сигурна. Много въпроси, освен този, все още остават без отговор.
— Щеше да й е много по-лесно да ме убие преди седмици. — Хю удари с пергамента по бюрото си. — Домакинството беше зле организирано и за един отровител би имало хиляди възможности, а и тук нямаше никой, който да е имал представа, как да ме спаси. Защо е чакала?
Алис нацупи устни.
— Може би е намирала някакво удовлетворение в самата вражда. Докато е съществувала, тя е можела да се наслаждава на това, което е създала.
— Да.
— Катрин може би се е ядосала от вчерашното посещение на сър Винсънт и семейството му. Всички те видяха как яздиш през селото заедно с Винсънт.
— Разбира се. — Хю се запита защо не се бе сетил веднага. Явно не мислеше ясно. Тайната на миналото му определено се отразяваше зле на разума му — Вероятно е видяла в това първата стъпка на помиряването между Скарклиф и Рейвънхол.
— Да. — Алис започна да почуква с пръсти по коляното си.
— Какво те тревожи?
— Все още не мога да разбера защо е отровила монаха. Не виждам причина.
— Вероятно никога няма да узнаем, освен ако не я открием. — Хю се изправи решително. — И възнамерявам да направя точно това. — Понечи да заобиколи бюрото си.
— Къде отиваш, милорд?
— Да говоря с Дънстън. Искам Скарклиф да бъде претърсен основно. Отровителката не би могла да стигне далеч пеша. Ако действаме бързо, може би ще я намерим, преди да се разрази бурята.
Ярка светкавица и последвалата я гръмотевица осуетиха този план, преди още Хю да е спрял да говори.
— Прекалено късно е, милорд.
— Дявол да го вземе. — Хю отиде до прозореца. Дъждът плющеше силно, вятърът виеше. Факлите биха били напълно безполезни в този ураган. Хю изръмжа още нещо, преди да затвори капаците.
— Не се тревожи — каза Алис. — Ще я намерим утре сутринта.
— Да — съгласи се Хю. — Ще я намерим.
Обърна се и видя, че Алис го наблюдава замислено. Погледът й беше забулен от силна тревога. Тревога за него. Така изглеждаше, когато се притесняваше за някого, когото цени. Някой, когото обича.
Неговата съпруга.
За миг се почувства като омагьосан само от факта, че тя седи тук, при него, в кабинета му. Полите на роклята й бяха подредени прилежно около нозете й. Блясъкът на мангала осветяваше тъмните пламъци на косите й. Коси с цвят на залез, преди да го погълне нощта.
Неговата съпруга.
Днес тя бе спасила живота му и бе открила истината за миналото му.
Беше му дала твърде много.
Заля го вълна от чувства. Силата им беше по-могъща от вятъра, брулещ стените на крепостта.
Не можеше да даде име на чувството, което се надигаше в него, но то го изпълваше с дълбок копнеж. Изведнъж му се прииска от дъното на душата да има нов списък с изящни комплименти. Имаше нужда от елегантните думи на Джулиън. Искаше да каже нещо запомнящо се, нещо, което би казал един поет Нещо толкова красиво, колкото самата Алис.
— Благодаря ти — каза й.
Няколко часа по-късно, в топлината на голямото си легло, Хю се наведе над Алис и още веднъж се наслади на мекотата и готовността на тялото й. Усети първо слабото потреперване, топлината й се стегна около него и тогава чу задъхания вик на освобождението й.
За миг изпита някакво странно чувство на благоговение и благодарност. Не беше сам в бурята. Алис беше с него. Можеше да я докосва, да я усеща, да се държи за нея. Тя беше част от него.