Стигна горе, обърна се и тръгна по коридора към кабинета на Алис. Отвори вратата, без да си прави труда да почука.
Алис вдигна изненадана глава, когато той влезе в стаята, и се намръщи загрижено, когато видя изражението му.
— Милорд. — Тя затвори книгата на бюрото си. — Какво има?
— Едуард от Локтън е поел отрова през нощта. Мъртъв е.
Алис стана и заобиколи бюрото. Без да казва нищо, тя отиде при Хю, прегърна го и облегна глава на рамото му.
Алис винаги го разбираше толкова добре, помисли си Хю. Не беше необходимо да й казва нещата с думи.
Стояха така, прегърнати, много дълго и постепенно раздразнението, което го бе обзело, когато разбра за смъртта на Едуард, започна да го напуска.
Изминаха още няколко безмълвни минути. Алис се чувстваше добре в прегръдката му.
Най-после усещането за спокойствие обзе Хю. Вратата към миналото, през която студените буреносни ветрове духаха толкова често, най-после се бе затворила.
Месец по-късно, в една мразовита есенна утрин, стражът на стените извика към двора:
— Приближават конници, милорд. Рицар и петима войници.
Хю махна с ръка, за да прекрати военните упражнения, и вдигна поглед към стража.
— Какви цветове носи рицарят?
— Зелено и жълто, милорд.
Хю погледна към Дънстън.
— Това са цветовете на Еразъм от Торнууд.
— Да. — Дънстън се намръщи. — Сигурно някой от хората му е дошъл, за да ни уведоми за смъртта на господаря си.
Хю се натъжи. Беше очаквал подобна новина, но въпреки това тя го изненада. И тогава разбра, че се е надявал прекалено много рецептата на Алис да помогне на Еразъм.
Хю засенчи очите си с ръка и отново погледна към войника на стената.
— Сигурен ли си за цветовете на рицаря?
— Да, милорд. — Войникът огледа пътя. — Много богат лорд, ако се съди по свитата му. И добре въоръжен. С тях пътува и дама.
— Дама? — Хю се запита дали вдовицата на Еразъм, Елинор, не е дошла лично да съобщи новината за смъртта на съпруга си. Махна към Бенедикт. — Доведи Алис. Бързо. Кажи й, че ще имаме гости, включително дама, за обяд.
— Да милорд. — Бенедикт подаде на Дънстън лъка с който се упражняваше, грабна бастуна си и забърза нагоре по стълбите.
Няколко минути по-късно групата конници спря пред портите на Скарклиф и учтиво помоли за разрешение да влезе. Стражът им даде знак.
Алис се появи на вратата и погледна въпросително към Хю.
— Кой идва милорд?
— Някой, който несъмнено ще ми донесе новината за смъртта на моя сеньор — каза тихо Хю.
— Какво те кара да мислиш, че е мъртъв? — Тя се намръщи. — Забрави ли да му дадеш рецептата за отварата, която ти дадох, когато отиде в Лондон?
— Не.
— И си казал на жена му да забрани на лекарите да му пускат кръв, нали?
— Да, Алис, казах й, но всички, включително Еразъм, усещаха, че краят е близо. Човек понякога може да усети приближаващата смърт.
— Странно. От това, което ми каза, той е страдал само от прекалено възбудени нерви.
Посетителите влязоха в двора, преди Алис да продължи лекцията си Хю погледна рицаря, който водеше малката група, и се втренчи, първо с недоумение, после с нарастващо изумление в познатото лице.
— Милорд! — прошепна Хю.
— Е? — попита нетърпеливо Алис. — Кой е той?
— Еразъм от Торнууд.
— Боже Господи — промълви Алис. — Точно от това се страхувах. Джулиън се върна тази сутрин, защо не ни е казал, че сър Еразъм смята да ни посети? Каква полза от пратеник, който не носи важни съобщения?
Хю се ухили.
— Не бъди толкова строга с Джулиън. И той си има своите добри качества. — Хю тръгна да поздрави своя сеньор.
Еразъм спря огромния си жребец в средата на двора.
— Добре дошъл, милорд. — Хю хвана юздата на коня. — Така, като те гледам, бих се обзаложил, че вече не се забавляваш с подготовката на собственото си погребение.
— Открих, че погребенията не са и наполовина толкова забавни, колкото кръщенетата. — Еразъм се усмихна на Елинор, която спря кобилата си до него. — И с удоволствие ти съобщавам, че възнамеряваме да направим едно-две за в бъдеще.
Лицето на Елинор засия от щастие, когато погледна към Хю.
— Дошла съм да благодаря на съпругата ти, че го направи възможно.
— Алис ще се зарадва да разбере, че отварата й е свършила добра работа. — Хю сякаш не можеше да спре да се усмихва. — Както и аз. Винаги съм казвал, че моят сеньор притежава талант за отглеждане на деца. Позволете ми да ви представя на моята съпруга.