Алис знаеше, че тази вечер чичо й е напрегнат и обезпокоен, почти изплашен. Едрите й братовчеди — Джървис и Уилям — бяха също толкова разтревожени. Седяха сковано на една от по-ниските маси, впили погледи в Алис. Тя усещаше отчаянието им и знаеше каква е причината му. Срещу тях седяха мрачните, закоравели в битки, хора на Хю. Дръжките на мечовете им блестяха на светлината на огъня.
Благоразположението на Хю беше в ръцете на Алис. От нея зависеше дали тази нощ ще се пролее кръв, или не.
Известно бе защо Хю Непреклонния е дошъл в Лингууд Хол, но само обитателите на имението знаеха, че това, което той търси, не е тук. И всички се страхуваха от възможната му реакция след тази новина.
Беше решено Алис да му обясни положението. През последните три дни, откак се разбра, че суровият рицар сигурно ще ги посети, Ралф се оплакваше на всеки, готов да го изслуша, че само Алис е виновна за надвисналото над главите им нещастие.
Чичо й бе настоял тя да се опита да убеди Хю, че не бива да си отмъщава на имението им. Алис знаеше, че Ралф й е много ядосан. Знаеше също така, че е и много изплашен. И причината беше основателна.
Имението Лингууд разполагаше с малко на брой рицари и войници, но те бяха фермери по душа, не воини. Липсваше им опит и обучение. За никого не беше тайна, че имението не би могло да се противопостави на едно нападение от страна на легендарния Хю Непреклонния. Той и хората му щяха да превърнат всичко в руини само за миг.
Никой не намираше за странно, че Ралф натоварва племенницата си с отговорността за умилостивяването на Хю. Всъщност на повечето щеше да им се стори странно, ако не бе постъпил по този начин. Всички в имението знаеха, че беше трудно Алис да се уплаши от някого, пък бил той и легенда.
Двайсет и три годишна, тя беше жена със собствено мнение и рядко пропускаше да го съобщи на заобикалящите я. Алис знаеше прекрасно, че чичо й не одобрява поведението й. Знаеше много добре, че зад гърба й я нарича опърничава, въпреки че не го правеше, когато й искаше някоя от отварите й за облекчаване на болката в ставите му.
Алис се смяташе за решителна, но не беше глупачка. Осъзнаваше опасността. Но знаеше също така, че тази вечер заедно с Хю тук бе пристигнала и една златна възможност. И тя трябваше да се възползва от нея, в противен случай двамата с брат й щяха да останат завинаги в капана на Лингууд Хол.
Тя спря пред главната маса и погледна към мъжа, разположен в най-хубавия резбован дървен стол в залата. Говореше се, че Хю Непреклонния не е особено хубав при добро осветление, но тази вечер съчетанието от пламъци и сенки превръщаха чертите му в злокобни и страшни, като на истински дявол.
Косите му бяха по-тъмни от черен халцедон. Очите му — странен нюанс на златен кехлибар — блестяха с безпощадна интелигентност. Не беше трудно да се разбере откъде идваше прякорът Непреклонния. Алис разбра на мига, че този мъж не би се спрял пред нищо, за да получи онова, което иска.
По гърба й полази ледена тръпка, но решителността й си остана същата.
— Бях разочарован, че не се присъедини към нас по време на вечерята, лейди Алис — каза бавно Хю. — Казаха ми, че ти си се погрижила за подготовката й.
— Да, милорд. — Тя му се усмихна с най-подкупващата си усмивка. Едно от нещата, които бе успяла да разбере за Хю, беше, че цени добре приготвените, изкусно подправени, ястия. И беше сигурна, че храната беше безукорна. — Надявам се, че ти е харесала?
— Интересен въпрос — Хю се замисли за миг, сякаш това беше философска тема. — Не открих никакъв недостатък в подправките и разнообразието на ястията. Признавам, че се нахраних много добре.
Усмивката на Алис помръкна. Премерените му думи и очевидната липса на похвала я дразнеха. Беше прекарала часове в кухнята, за да наблюдава подготовката на храната.
— Радвам се да чуя, че не си открил никакъв недостатък в ястията, милорд. — С периферното си зрение видя как чичо й се намръщи от резкия й тон.
— Не, нищо й нямаше на вечерята — заяви Хю. — Но трябва да си призная, че човек винаги се замисля за възможността храната да е отровена, когато човекът, погрижил се за ястията, не вкусва от тях.
— Отрова! — Алис побесня.
— Самата мисъл за това прибавя още една подправка към ястието, не е ли така?
Ралф трепна, сякаш Хю току-що бе извадил меча си. Стоящите наблизо слуги ахнаха ужасени. Войниците се размърдаха неспокойно по пейките. Някои от рицарите сложиха ръце върху дръжките на мечовете си. Джървис и Уилям изглеждаха така, сякаш всеки момент ще припаднат.
— Не, милорд — изломоти бързо Ралф. — Уверявам те, няма никаква причина да подозираш, че племенницата ми те е отровила. Кълна се в честта си, сър, тя не би направила подобно нещо.