Алис се усмихна.
— Значи си го виждал?
— Да. Виждал съм твоя любим поет — Фалк сви безгрижно рамене. — Туниката му е много красива, точно както каза и ти. Аз самият харесвам жълто и оранжево.
— Къде си го видял? — попита нетърпеливо Алис.
— Снощи забавлява група рицари до един от лагерните огньове. Аз… ъъъ… случайно бях наблизо и го чух.
— И тогава ли намери изгубената кама? — попита вежливо Алис.
— Точно така. — Фалк въобще не изглеждаше притеснен от думите й. — Рицарите са много разсеяни особено когато са пили повечко вино. Винаги губят ками, кесии и разни други неща. Колко ще ми платиш, за да открия прекрасния ти трубадур?
Алис опипа почти празната си кесия.
— Останали са ми само няколко монети. Мисля, че информацията си струва една от тях. А може би две, ако свършиш работата бързо.
— Дадено. — Фалк й се ухили. — Ела с мен, милейди. Знам къде да открия този трубадур.
— И как можеш да си толкова сигурен?
— Вече ти казах, че не си единствената влюбена в него. Снощи го чух да разказва на една русокоса дама, че ще се срещне с нея днес, докато нейният лорд се бие на бойното поле.
— За Бога — промълви Алис, — ти наистина си пълен с информация, Фалк.
— Казах ти, информацията се продава толкова добре, колкото и всичко останало, а рискът е много по-малък.
Фалк се обърна и тръгна през тълпата. Алис захвърли недоядената си кифла и забърза след него.
Петнайсет минути по-късно вече се намираше в покрайнините на панаира. Погледна неспокойно назад, докато Фалк я водеше покрай старата каменна стена, заграждаща крепостта Ипстоук. Тълпата бе останала зад тях. Алис беше сама с Фалк.
Последва го нагоре по малък хълм. Когато стигна върха, отново погледна назад и над палатките и знамената видя бойното поле на турнира.
Тълпа зрители се беше събрала, за да го наблюдава. Алис потърси познатото черно знаме, но от това разстояние беше невъзможно да разпознае Хю или някой от хората му.
— Насам, милейди — прошепна Фалк и заобиколи една от порутените сгради. — Побързай!
Алис си каза, че Хю е достатъчно умен и достатъчно опитен, за да бъде ранен в турнира. Потрепери. Баща й беше същият. Сър Бърнард бе прекарал голяма част от живота си в Северна Франция, търсейки слава и богатство в безбройните рицарски турнири. Бърнард бе търсил и нещо друго по време на тези пътувания, помисли си тъжно Алис. Бягство от отговорността си на баща и съпруг.
Имаше само откъслечни спомени за баща си, разпръснати из годините като мъниста от скъсана огърлица.
Бърнард беше хубав мъж със сърдечен смях, къдрава червена брада и живи зелени очи. Беше гръмогласен и шумен и много привързан към лова, турнирите и според Хелън, майката на Алис, към лондонските бардаци.
Бърнард не си беше вкъщи през по-голямата част от времето, но посещенията му в имението бяха вълнуващи събития по време на детството й. Винаги се връщаше с подаръци и нови разкази. Вземаше Алис на ръце и я носеше из голямата зала. Докато Бърнард си беше вкъщи, на Алис й се струваше, че всичко, в това число и майка й, разцъфва от щастие.
Но много скоро Бърнард отново тръгваше на път за някой турнир надалече или за Лондон. Много от ранните спомени на Алис бяха изпълнени с образа на майка й, плачеща след някое от многобройните заминавания на Бърнард.
Семейството започна да го вижда по-често, когато се роди неговият син и наследник. Хелън просто цъфтеше през този период. Но след като Бенедикт се нарани при падане от коня си, Бърнард отново се върна към старите си навици. Пътуванията до Лондон и Северна Франция станаха отново толкова чести и дълги.
Годините минаваха и разочарована от дългите отсъствия на съпруга си, Хелън започна да прекарва все повече време над бележника си или смесвайки билките и отварите си. Започна да се отдръпва от децата си, явно погълната от заниманията си.
В последните си години Хелън вече не реагираше с блестящи от щастие очи на кратките визити на Бърнард. Нито пък плачеше, когато си тръгнеше.
Тъй като майка й се усамотя ваше в кабинета си за все по-дълги и по-дълги периоди от време, Алис постепенно пое множеството отговорности, свързани с управлението на домакинството и имението. Зае се също и с възпитанието на Бенедикт. Страхуваше се, че не се бе справила особено добре със задачата да му бъде едновременно и баща, и майка. Не можеше да компенсира болката, която му причиняваше отношението на баща им. Тихата омраза, която блясваше в очите на Бенедикт всеки път, когато се споменеше името на баща им, все още извикваше сълзи в очите на Алис.
Но разбра, че наистина се е провалила, когато изгуби наследството на Бенедикт.