С треперещи пръсти, Алис взе тежкия предмет и разгърна зеблото. Познатата мътна светлина на странния зелен кристал й намигна. Фасетките на камъка улавяха светлината, но не я отразяваха силно.
Без съмнение, това беше нейният зелен кристал. Обзе я задоволство. Камъкът не беше красив, но тя го намираше очарователен. Никога преди не бе виждала такъв кристал. Някак усещаше тайните му, въпреки че през краткото време, докато камъкът беше у нея, нямаше никаква представа, какви са тези тайни.
Стресна я дрезгав вик откъм храстите. Скочи на крака, стиснала камъка, и чу гласа на Гилбърт:
— Когато пея довечера на хората на мъжа ти, сладка моя, ще знаеш, че дамата от песента ми си ти. Ще се изчервиш ли?
— Разбира се, но кой ще забележи в тъмното? — Жената се засмя. — Ти наистина си негодник, сър Трубадур.
— Благодаря, мадам. — Гилбърт също се засмя. — Ще пея за алабастровите ти гърди и бели като мляко бедра. И за меда, който открих между тях днес. А твоят лорд не е толкова умен.
— Най-добре се моли моят лорд да не ме разпознае в песента ти — сухо каза дамата, — в противен случай със сигурност ще се простиш с хубавата си лютня.
Гилбърт се изсмя пресилено.
— Не би имало удоволствие в лова, ако не съществува риск. Някои мъже предпочитат да изразходват енергията си на бойното поле, а аз предпочитам да го правя между меките бедра на жените ми.
Алис не се колеба повече. Избяга, стиснала увития в зебло кристал. Можеше само да се надява, че Гилбърт няма да чуе стъпките й.
Не беше стигнала далеч, когато чу гневния му вик Знаеше, че е открил кражбата.
Алис затича по-бързо. Не мислеше, че Гилбърт я е видял.
Дишаше тежко, когато стигна до каменната стена на старата крепост. Пъхна се под малък дървен навес, за да си поеме дъх. Само след още няколко минути щеше да е в безопасност сред тълпата на панаира. Гилбърт никога нямаше да успее да я намери там.
Пое си дълбоко въздух. Пулсът й препускаше бясно, когато излезе от укритието си и се втурна през полето към първата редица палатки.
Двама мъже с извадени ками застанаха точно пред нея. Единият се усмихна с беззъба усмивка. Вторият имаше превръзка на дясното си око.
Ужасена, Алис се закова на мястото си.
— Е, имаме една хубава дама с интересно нещо в ръката й. Изглежда, момчето ни продаде хубава информация, Хюбърт.
Мъжът с превръзката се изкикоти.
— Да, така е. Може би все пак трябва да му платим за услугата.
— Винаги съм казвал — никога не плащай затова, което можеш да вземеш безплатно — провлече беззъбият и махна със свободната си ръка. — Дай ни камъка, лейди, и няма да имаш неприятности.
Алис изпъна рамене и ги изгледа гневно.
— Този камък е мой. Веднага се махнете от пътя ми.
Едноокият изсумтя.
— Говори като истинска дама, нали? Винаги съм искал да имам някоя от тях.
— Можеш да я имаш — промърмори беззъбият — Веднага щом свършим нашата работа.
Алис стисна камъка и отвори уста, за да извика, но знаеше, че наоколо няма никой, който да й се притече помощ.
— Върна ли се Бенедикт?
Хю погледна към далечния край на бойното поле. Виждаше знамената на Винсънт, плющящи на вятъра. През тялото му премина ледена тръпка. Няма да забравя, дядо.
— Не, милорд. — Дънстън проследи погледа му. В очите му се появи разбиране. — Да, да, да. Виждам, че Винсънт от Рейвънхол най-после се приготвя за бойното поле.
— Да, и то съвсем навреме. — Хю погледна към палатките, търсейки Бенедикт. Нямаше и следа от него. — По дяволите, къде е това момче? Досега трябваше да се е върнал с новини за сестра си.
Хю бе изпратил Бенедикт да доведе Алис, когато разбра, че я няма сред другите зрители. Незнайно защо, Хю първо изпита разочарование, а после — раздразнение, когато видя, че Алис не е при другите дами. Каза си, че е прав да се ядосва. Все пак й бе дал точни указания, а тя не се бе подчинила. Но изпитваше тревожното чувство, че нещата са се задълбочили.
Тя без съмнение бе решила да не обърне внимание на думите му, защото не го смяташе за свой лорд.
— Може би турнирите не я интересуват. — Дънстън се изплю на земята. Огледа пъстроцветната тълпа от дами, които седяха под яркожълтото чергило от едната страна на бойното поле. — Това е мъжка игра, в края на краищата.
— Да — Хю отново потърси с поглед Бенедикт.
— Спомням си дните, когато дамите въобще не можеха да бъдат накарани да дойдат на турнир — продължи Дънстън, — а сега това се превърна в истинска мода.
— Не мога да чакам повече. Винсънт е почти готов. Доведи ми коня.
— Да, милорд. — Дънстън направи знак на един коняр, който доведе черния боен кон на Хю.