Хю погледна към зрителите. Все още никаква следа от Алис.
Проклятие. Тази дама има много да учи.
Един широкоплещест мъж с гъста брада и малки, блестящи очи излезе от палатката за участниците.
— Сър Хю. Разбрах, че си тук. Не можа да устоиш на възможността да свалиш от коня му Винсънт от Рейвънхол, а?
Хю погледна към човека без особено въодушевление.
— Казаха ми, че днес си се представил добре, Едуард.
— Взех един добър боен кон и няколко оръжия от Олдън от Грантхорп. — Едуард се ухили широко. — Сър Олдън се озова в калта със счупен крак. Забавна гледка. Приличаше на обърната по гръб костенурка.
Хю не каза нищо. Не харесваше Едуард. Той беше с няколко години по-възрастен от него, закоравял наемник, който продаваше меча си на всеки, готов да плати цената му. Това, само по себе си, не беше голямо престъпление. Хю знаеше прекрасно, че ако собствената му съдба не го бе изпратила в дома на Еразъм от Торнууд, той също щеше да избере подобна кариера.
Не харесваше Едуард по други причини. Наемникът беше опитен воин, но жесток и с лоши маниери. Хю бе чувал доста неприятни слухове, отнасящи се до насилническите му действия спрямо млади жени, включително един подобен случай отпреди няколко месеца, когато една двайсетгодишна прислужница бе умряла вследствие грубите ласки на Едуард. Хю не знаеше дали слухът е верен, но не му беше трудно да му повярва.
— Готово, милорд. — Конярят бе подготвил нетърпеливия жребец.
— Милорд Хю. — Бенедикт закуцука откъм ъгъла на палатката тъкмо когато Хю пъхна единия си крак в стремето. Момчето се задъхваше.
— Милорд. Не мога да я открия.
Хю спря.
— Не е ли в палатката?
— Не, милорд. — Бенедикт спря и се подпря на бастуна си. — Може би е тръгнала да разглежда сергиите. Не обича особено турнирите.
— Аз й казах да дойде да гледа заедно с другите дами.
— Знам, милорд. — Бенедикт изглеждаше разтревожен. — Ти не познаваш сестра ми, сър. Алис не е от тези, които се подчиняват на заповеди. Предпочита да прави това, което сама си е наумила.
— Така изглежда.
Хю се метна на седлото и погледна към яркозелената панделка, трептяща почти до самия край на копието му.
— Милорд, моля те да проявиш снизхождение към характера й — продължи Бенедикт. — Никога не е приемала напътствия. Особено от мъже.
— Значи е дошло време да се научи да го прави.
Хю погледна към другия край на бойното поле. Винсънт от Рейвънхол се качваше на коня си под развятото червено знаме.
Въпреки че се ядосваше заради Алис, Хю започваше и да се тревожи. И то не заради предстоящия двубой с Винсънт.
Нещо не беше наред.
Бе предположил, че Алис не е отишла при другите дами от чист инат. Хю знаеше много добре, че не бе обърнала внимание на думите му да отиде на турнира. Каза си, че тя просто се цупи, и реши да се занимае с това по-късно, след като излезе срещу Винсънт от Рейвънхол.
Хю и Винсънт нямаха възможност да се изправят открито един срещу друг, защото и двамата бяха васали на Еразъм от Торнууд. Еразъм нямаше никакво намерете да позволява на най-добрите си рицари да изразходват енергията си един срещу друг. Двамата бяха длъжни да ограничат срещите си до случаите, когато се озоваваха на един и същ турнир. Така старата вражда влизаше в рамките на обикновения спорт.
Последния път, когато се изправиха в подобна привидна битка, Хю свали Винсънт само с един удар на копието си. Тъй като онзи турнир беше доста важен и за него плащаше богат барон, нямаше никакви ограничения за откупите. Победилият рицар можеше да вземе всичко, което можеше да му даде жертвата му.
Всички очакваха Хю да поиска висока цена на Винсънт от Рейвънхол. Или поне да вземе скъпия му боен кон и доспехите.
Хю обаче не взе нищо. Просто си тръгна от бойното поле, оставяйки Винсънт в праха. Обидата беше огромна. За този случай се пееха балади и към легендите за Хю Непреклонния се прибави още един разказ.
Никой, освен Хю и неговия единствен довереник, Дънстън, не знаеше истината. Въобще не беше необходимо да взема скъпия кон и доспехите на Винсънт. Хю бе измислил много по-хитра и безкрайно по-ефикасна стратегия. Но тя щеше да се развие с течение на времето. След шест месеца, или най-много след година.
Победата щеше да е пълна. Хю беше убеден, че тя ще успокои бурите, бушуващи в душата му, и той най-накрая ще намери покой.
Хю пъхна шлема си под мишница и погледна към Бенедикт.
— Вземи двама от конярите и потърси сестра си из панаира.
— Да, милорд. — Бенедикт понечи да се обърне, но се поколеба. — Сър, трябва да те попитам какво възнамеряваш да правиш с Алис, когато я открием.