— Това е проблем на Алис, не твой.
— Но, милорд…
— Казах: това е само между Алис и мен. Върви, Бенедикт. Имаш работа да вършиш.
— Да, милорд.
Бенедикт се обърна неохотно и тръгна към палатките на панаира.
Хю се приготви да каже нещо на малката свита, която яздеше под черното му знаме. Те го гледаха нетърпеливо. Винаги печелеха пари, когато излизаха на бойното поле с Хю Непреклонния.
Хю отдавна бе разбрал, че съществува една тайна за печеленето на турнири, както и на истински битки. Тайната беше дисциплина и ясна стратегия и Хю винаги се учудваше, че толкова малко хора ги използват.
Рицарите бяха по природа импулсивни, ентусиазирани мъже, втурващи се в турнира или в истинската битка, без да мислят за нищо, освен за личната си слава и плячка. Техните лордове ги окуражаваха да се държат точно така, както и трубадурите, които пееха песни за героизма им. И, разбира се, дамите. Те предпочитаха да дават благоволението си на героите от баладите.
Такива недисциплинирани рицари, според Хю, постигаха победата си единствено случайно.
Хю предпочиташе победите му да са предсказуеми. Дисциплината и придържането към избраната стратегия бяха ключовете към тази предсказуемост. И той ги бе превърнал в крайъгълни камъни на техниките, които използваше, за да обучава хората си.
Войниците и рицарите, които слагаха собствената си жажда за слава и плячка пред заповедите на Хю, не оставаха дълго при него.
— Ще слушате заповедите ми и ще следвате стратегията, която обсъдихме по-рано — каза Хю на хората си. — Ясен ли съм?
Дънстън се ухили, докато слагаше шлема си.
— Да, милорд. Не се тревожи, готови сме да следваме плана ти.
Останалите се усмихнаха.
— И не забравяйте — предупреди ги Хю. — Винсънт от Рейвънхол е мой. Вие се занимавайте с останалите му хора.
Всички кимнаха мрачно, защото знаеха за лошите отношения между техния господар и Винсънт от Рейвънхол. Враждата не беше тайна за никого.
Доволен, че всичко е наред, Хю се обърна, за да яхне коня си. Щеше да се занимае с Алис по-късно.
— Милорд, чакай — извика Бенедикт.
Хю погледна нетърпеливо назад. В очите на Бенедикт видя почти животински страх.
— Какво има?
— Това момче, Фалк, казва, че знае къде е Алис, — Бенедикт посочи един прашен младеж приблизително на неговата възраст. — Казва, че двама мъже с ками са тръгнали да я преследват. Казва, че ще ни каже къде да я открием. Срещу заплащане.
На Хю му мина през ума, че причината Алис да не е сред останалите зрители на турнира е тази, че е отишла да търси Гилбърт трубадура.
Наистина, не би могла да е толкова безразсъдна.
Но дори и да се опитваше да убеди сам себе си, Хю усети как една ледена ръка го сграбчва за гърлото.
Пред очите му изникна гледката на злочестия търговец от Клайдмиър, лежащ в локва кръв.
Погледна към ухиления Фалк.
— Вярно ли е това?
— Да, милостиви господарю. — Усмивката му стана още по-широка. — Аз съм търговец и продавам информация, както и всичко друго, което мога. С удоволствие ще ти кажа къде е червенокосата дама, но ще е най-добре да побързаш, ако искаш да я спасиш, преди онези двама разбойници да я хванат.
Хю бързо прогони гнева и страха, които заплашваха да го изпълнят целия.
— Говори.
— Е, що се отнася до това, милорд, първо трябва да уточним цената.
— Цената — тихо каза Хю — е животът ти. Кажи истината или се приготви да умреш.
Фалк престана да се хили.
Глава 7
Алис се затича към изоставената барака. Единствената й надежда беше да я достигне, преди двамата въоръжени с ками крадци да я хванат. Ако се добереше до вратата, сигурно щеше да успее да се барикадира вътре.
— Спри я — извика едноокия на другаря си. — Ако изгубим проклетия камък и този път, никога няма да ни платят.
— Това момиче бяга като стрела — задъхваше се другият мъж.
Страшното туп-туп-туп от ботушите на преследвачите й беше най-ужасяващият звук, който Алис някога бе чувала. Бараката й се струваше толкова далеч, а полите се увиваха около краката й и я забавяха още повече.
Двамата крадци я приближаваха.
Алис беше на десетина крачки от малката постройка, когато чу гръмотевицата, която разтресе дори земята под нозете й.
Част от съзнанието й отбеляза, че слънцето продължава да грее. Нямаше никакви признаци за буря.
Гръмотевицата беше злокобно удряне на барабан зад гърба й.
И тогава чу вика на единия от преследвачите си.
Ужасният писък накара Алис да спре. Обърна се точно навреме, за да види как крадецът с беззъбата усмивка пада под копитата на черен боен жребец. Огромното животно сякаш дори не го забеляза, а продължи напред.