Алис разпозна коня и рицаря върху него. Черната грива на коня и черната коса на ездача се вееха на вятъра На слънцето блестеше стомана.
Алис стисна камъка и се загледа във внушителната картина. Беше виждала достатъчно рицари и бойни коне през живота си, но никога не бе виждала нещо толкова страховито като това.
Хю Непреклонния и черният звяр, който яздеше, бяха като едно цяло, като една бойна машина, която нищо не би могло да спре.
Едноокият изкрещя и се дръпна рязко от пътя на копитата, търсейки убежище в храсталаците край потока. Но нямаше никаква надежда да надбяга жребеца. Очевидно разбирайки, че е обречен, той се обърна безпомощно, за да види съдбата си.
Алис понечи да затвори очи, за да не види неизбежната сцена на смъртта, която щеше до последва. Но в последния момент добре обученият боен кон, подчиняващ се на невидимите за останалите заповеди на ездача си, смени посоката на движението си. Мина на косъм от крадеца, без да му навреди.
Огромният кон спря рязко, обърна се обратно и се върна до мястото, където стоеше едноокия. Жребецът разтърси глава, изпръхтя и тропна с едното си огромно копито сякаш за да протестира за изхода на преследването.
Едноокият падна на колене, изпълнен с ужас.
Хю погледна към Алис.
— Добре ли си?
Алис бе изгубила ума и дума. Устата й бе пресъхнала. Кимна бързо.
Доволен от отговора й, Хю върна вниманието си към крадеца. Когато заговори, гласът му беше ужасяващо тих:
— Е, преследваше дамата така, сякаш си хрътка, тръгнала по следите на заек.
— Не ме убивай, милорд — помоли се едноокият. — Нямахме намерение да й сторим зло. Просто се пошегувахме с момичето. Искахме само да се повъргаляме из тревата. Какво лошо има в това?
— Момичето — каза внимателно Хю — е моята годеница и бъдеща съпруга.
Очите на крадеца се разшириха от ужас. Чакаше го истински ад. Направи още един отчаян опит да се защити:
— Но откъде можехме да знаем, милорд? Тя изглежда като всяко друго момиче. Видяхме я да излиза от храстите и, естествено, решихме, че търси нещо по-така.
— Млъкни — заповяда Хю. — Още си жив само защото имам да ти задам няколко въпроса. Ако не си мериш приказките, мога да реша, че нямам нужда от отговорите ти.
Крадецът потрепери.
— Да, милорд.
Дънстън се показа, забързан, иззад старата каменна стена. Бенедикт, движещ се с изумителна бързина, помагайки си с бастуна, вървеше плътно след него. И двамата бяха задъхани и почервенели.
— Алис — извика Бенедикт. — Добре ли си?
— Да. — Алис изведнъж осъзна, че трепери. Въобще не поглеждаше към човека, стъпкан от копитата на жребеца.
Хю погледна към Дънстън.
— Виж онзи на земята. Падна под копитата на Сторм и сигурно е мъртъв.
— Да, милорд. — Дънстън тръгна към тялото. Ритна го леко и се изплю на тревата. — Мисля, че си прав, сър. — Дънстън се наведе, за да разгледа по-добре предмета до падналия мъж. — Носил е хубава малка кама.
— Твоя е, ако я искаш — каза Хю, докато слизаше от коня си. — Заедно с всичко, което можеш да откриеш у него.
— Едва ли ще е много.
В далечината отекна колективен вик. Звуците от битката в турнира се понесоха от вятъра. Дънстън и Бенедикт погледнаха към бойното поле.
Алис усети напрежението, надвиснало във въздуха.
— Явно Винсънт от Рейвънхол е излязъл да се бие — каза след миг Хю.
— Да, сър. — Дънстън прикри въздишката си на съжаление — Така е. Излезе срещу Харолд от Ардмор. Няма да е кой знае какво сражение. Винсънт направо ще помете младия Харолд.
Хю стисна челюсти за миг, но гласът му остана спокоен, сякаш бяха разговаряли за прибирането на реколтата.
— Съжалявам, че днес трябва да се задоволиш с плячката, която можеш да вземеш от тези двамата тук. Ясно е, че заради някои определени събития няма да имаме възможността да участваме в турнира.
Дънстън погледна скришом към Алис.
— Да, милорд.
Хю подаде юздите на коня си на Бенедикт.
— Извикай шерифа и му кажи, че искам по-късно да разпитам този мъж.
— Да, сър. — Бенедикт взе юздите на Сторм.
Хю погледна към Алис. Изражението му беше неразгадаемо.
— Сигурна ли си, че си невредима?
— Да — прошепна Алис. По някаква идиотска причина усещаше, че всеки момент ще избухне в сълзи. Изпитваше смешното желание да се хвърли в ръцете на Хю. — Ти ми спаси живота, милорд.
— Нямаше да се наложи, ако бе отишла на турнира. — Гласът му звучеше абсолютно безизразно.
Алис се вцепени. Може би беше истина това, което говореха за него, помисли си. Може би Хю Непреклонния не можеше да изпитва топли чувства. Камъкът изведнъж й дотежа и тя си спомни, че го държи в ръцете си.