— Не. — Хю разгледа разтревоженото лице на Бенедикт на мъждивата светлина на огъня. — Успокой се, момче. Аз не бия жени.
Бенедикт не изглеждаше убеден.
— Сър Дънстън ми каза, че си ядосан, защото не можа да излезеш на турнира срещу Винсънт от Рейвънхол.
— И се страхуваш, че ще си го изкарам на Алис?
— Да, точно от това се страхувам. Алис притежава дарба да дразни мъжете, които се опитват да й заповядват, милорд. Чичо ми винаги излизаше от кожата си с нея.
Хю се вцепени.
— Сър Ралф удрял ли я е някога?
— Не. — Бенедикт се усмихна лукаво. — Не мисля, че се осмеляваше да го направи. Знаеше, че тя ще му отмъсти по начин, който не би могъл и да предположи.
— Да. — Хю се отпусна. — Останах с впечатлението, че Алис май в известен смисъл плаши Ралф.
— Понякога си мисля, че той наистина се страхуваше от нея — каза тихо Бенедикт. — Алис го отдаваше на репутацията на майка ни.
— На майка ви ли?
— Да. Тя много разбираше от билки. Познаваше добре науката за растенията. — Бенедикт се поколеба. — Знаеше свойствата на много странни и необичайни видове. Тези, които лекуват, и онези, които убиват. И обучаваше Алис от съвсем ранна възраст.
По гърба на Хю полази ледена тръпка.
— С други думи, сър Ралф се е страхувал, че Алис може да е научила достатъчно от майка ви, за да го отрови, така ли?
— Алис никога не би направила нещо толкова ужасно. — Бенедикт очевидно беше шокиран от подобна мисъл. — Майка ми я е учила да лекува, не да причинява зло.
Хю хвана рамото на Бенедикт.
— Погледни ме в очите, момче.
Тревожният поглед на Бенедикт срещна неговия.
— Да, милорд?
— Между мен и Алис има някои неща, които трябва да бъдат изяснени. Едно от тях е, че като моя годеница тя трябва да се подчинява на волята ми. Аз не издавам заповеди само за да се правя на важен, а за да подсигуря безопасността на тези, за които нося отговорност.
— Да, сър.
— Алис и аз може и да поспорим по този въпрос, но ти давам дума, че никога няма да ударя сестра ти. Трябва да се задоволиш с това.
Бенедикт наблюдава лицето му известно време, сякаш се опитваше да надникне зад сенките. И наистина, част от напрежението му се стопи.
— Да, милорд.
Хю го пусна.
— Тя ще разбере, че докато е при мен, трябва да ми се подчинява така, както го правят всички, които са под моето командване. За нещастие, понякога — както днес — самият й живот може да зависи от подчинението й.
Бенедикт изпъшка.
— Желая ти успех в убеждаването й, милорд.
Хю се усмихна леко.
— Благодаря. Предполагам, че ще ми е необходим.
Той се обърна и продължи към черната палатка. Беше хубава нощ. Хладна, но не студена. Из цялата местност се виждаха точките на лагерните огньове. Чуваха се пиянски песни, висок смях…
Типична вечер след турнирен ден. Победилите лордове и рицари празнуваха триумфа си. Победените водеха преговори за обикновено приятелските, но доста често скъпи откупи, които щяха да им поискат.
Немалко мъже днес се бяха превърнали в бедняци.
Но след като свърши панаира в Ипстоук, повечето от победителите и победените ще тръгнат към следващия турнир независимо къде ще се проведе. Подобни срещи бяха начин на живот за много мъже. Фактът, че на практика турнирите в Англия бяха незаконни, не намаляваше ентусиазма на участващите в тях.
Хю беше един от малкото, които не се забавляваха особено от тях. Обикновено, когато вземаше участие в турнири, то беше, защото искаше да осигури на хората си тренировка, каквато тези мними битки представляваха.
Или в редките случаи, когато беше сигурен, че негов противник ще бъде Винсънт от Рейвънхол.
Светлината откъм черната палатка му подсказа, че Алис е запалила мангал и свещ. Той махна покривалото на входа и застана тихо в отвора. Алис не го чу. Седеше на малък сгъваем стол, единствения, взет за пътуването.
Алис бе обърната с гръб към него. Извивката на гърба й беше грациозна и изключително женствена. Главата й беше наклонена над нещо в скута й.
Косата й с цвят на мед бе прибрана с мрежичка, която блестеше по-ярко от въглените в мангала. Полите на роклята й падаха елегантно около краката на столчето.
Неговата годеница. Хю си пое дълбоко въздух, когато го заля вълна от желание. Пръстите му се свиха в юмруци. Желаеше я.
Спомни си изумлението, което изпита, когато Алис се хвърли в прегръдката му днес следобед. В онзи момент чувствата му се колебаеха на един невидим ръб. Той се разкъсваше между гнева заради риска, който бе поела, и стягащата гърлото му мисъл, че за малко не бе убита, че за малко не я изгуби.