Чувството за собственост, което го изпълни, накара ръката му да трепне.
Усетила присъствието му, Алис извърна глава и го погледна. Премига и Хю почти успя да види как мислите й скачат от една тема на друга. Тя му се усмихна и Хю едва успя да се въздържи да не протегне ръце към нея.
— Милорд. Не съм те чула да влизаш.
— Явно бе заета с друго. — Хю призова на помощ всяка капчица самообладание, което притежаваше. Влезе и нарочно пусна покривалото зад себе си.
— Да, милорд.
Той прекоси малкото разстояние между тях и погледна предмета в скута й.
— Все още изучаваш кристала ми, а?
— Изучавам моя кристал, сър. — Тя погали зеления камък с връхчетата на пръстите си. — Опитвам се да разбера защо Гилбърт трубадура и онези двамата крадци го смятат за толкова ценен.
— Едва ли ще научим нещо от трубадура. Гилбърт е изчезнал. — Новината за изчезването на трубадура беше още една причина да се ядосва. Явно нищо не ставаше както трябва.
— Не съм изненадана — каза Алис. — Този Гилбърт е някак мазен. Никога не ми е харесвал нито той, нито песните му.
Хю гледаше лицето й на светлината от свещта.
— Казаха ми, че жените го намират привлекателен.
Алис изсумтя презрително.
— Аз определено не го намирам такъв. Опита се да си открадне целувка една вечер у чичо ми.
— И успя ли? — попита тихо Хю.
— Да. Много се ядосах. Излях една кана с бира на главата му. След това той не ми проговори повече.
— Разбирам.
Алис вдигна поглед.
— Научи ли нещо от едноокия крадец?
— Съвсем малко. — Нямаше никакъв смисъл да търси втори стол. Хю седна на един от тежките дървени сандъци, в които бяха камъните на Алис. — Беше разговорлив, но знаеше само, че другарят му е сключил сделка с някого, за да открие кристала. Мисля, че едноокият и спътникът му са убили амбулантния търговец в Клайдмиър.
— О! — Гласът й леко трепереше.
— За нещастие този, който беше стъпкан от Сторм, е сключил сделката.
— Разбирам.
Хю присви очи.
— Тези двамата щяха да те убият, без да се замислят.
Тя му се усмихна сърдечно.
— Но ти ме спаси, сър.
— Не това искам да кажа.
Тя се намръщи.
— Знам какво искаш да кажеш, милорд. Но погледни от положителната страна на нещата. Единият от убийците е мъртъв, а другият е на сигурно място при шерифа И двамата с теб сме живи и здрави, а камъкът е намерен.
— Забравяш нещо.
— Какво?
— Този, който е наел двамата, за да открият кристала, все още е някъде там и ние нямаме никаква представа кой е.
Пръстите на Алис се сключиха около кристала.
— Но който и да е той, трябва да е разбрал, че опитите му да открадне камъка са напразни. Той сега е на сигурно място при теб, милорд. Никой не би се осмелил да се опита да го вземе.
— Ценя доверието ти — промърмори Хю, — но не мисля, че всички потенциални крадци имат твоята вяра в уменията ми.
— Глупости. Чичо ми ме увери, че ти си истинска легенда, сър.
— Алис, съжалявам, но трябва да ти кажа, че това, което представлява легенда в отдалечени места като имението Лингууд или Ипстоук, другаде си е просто скромна репутация.
— Не вярвам на това, сър — заяви тя с изненадваща разпаленост — Видях как се справи с тези крадци днес. Когато разказът за това стигне до онзи, който ги е наел, той със сигурност ще се замисли сериозно дали да прави още опити да вземе камъка. Сигурна съм, че това беше последният.
— Алис…
Тя почука по кристала с показалец Веждите й се сключиха замислено.
— Знаеш ли, сър, много ми се ще да разбера защо му беше на някого да краде камъка.
Вниманието на Хю се спря за миг върху грозния кристал.
— Възможно е някой да смята, че това е скъпоценен камък с голяма стойност. Все пак се твърди, че е последният от голямо съкровище.
Тя погледна към камъка с явен скептицизъм.
Съдейки по ниската цена, която е поискал за него търговецът, продал го на Джървис, явно не го е смятал за ценен. За него това просто е бил един необикновен предмет. Предмет, който може да заинтригува само някого, изучаващ естествена философия.
— Предполагам, крадецът е смятал, че камъкът има съвсем друг вид стойност.
Алис вдигна рязко глава.
— Каква стойност, сър?
— Казах ти, че собствеността върху кристала е свързана с легенда и проклятие за господството над Скарклиф.
— Да. И какво от това?
Хю сви рамене.
— Може би има някой, който не иска аз да бъда новият господар на Скарклиф.
— И кой би могъл да бъде, сър?
Хю разсеяно барабанеше с пръсти по бедрото си.
— Може би е крайно време да ти разкажа за Винсънт от Рейвънхол.
— Онзи, с когото щеше да се биеш на турнира днес ли? Брат ми ми каза, че си много ядосан от това, че се е наложило да пропуснеш борбата. Наистина, съзнавам, че вината е моя.