— Не, мадам. — Хю пусна покривалото. — Грешиш. Това беше поражение. И то много решително. От новата песен на трубадура хората ще разберат за него. Кълна се, това е почти толкова приятно, колкото да го победя в турнир.
— Много лоша шега.
Сър Хю сви рамене.
— Може би малко преувеличавам. Да сваля братовчед си от коня, сигурно ще е по-задоволяващо. Но не много повече. — Студената му усмивка изчезна. — Не много повече.
— Милорд? — Томас повдигна покривалото на входа. — Донесох виното за теб и за милейди. — В ръцете му имаше поднос с две чаши и кана.
— Отлично. — Хю взе подноса. — Това е всичко засега. Остави ни, за да почета благородната си защитничка както подобава.
— Да, милорд. — Томас хвърли поглед към Алис и излезе от палатката.
Алис се намръщи.
— Наистина ми се ще да престанеш да се забавляваш с тази неприятна случка, милорд.
— Да, но ти нямаш представа колко е забавна. — Хю й подаде едната чаша и вдигна своята.
— Толкова ли е важно за теб да видиш сър Винсънт унизен?
— Унижението на Винсънт от време на време е единственото, което ми позволява моят сеньор.
— Не разбирам, сър.
— Еразъм от Торнууд забрани на Винсънт и на мен да вдигаме оръжия един срещу друг. Можем да го правим само по време на турнир. Твърди, че това ще е глупаво прахосване на сили, което той не може да си позволи.
— Еразъм от Торнууд явно е много интелигентен мъж.
— Така е — съгласи се Хю. — Но неговите мисли за икономия на енергия не ме задоволяват в случая. Тази вечер ти ми поднесе изключително вкусно блюдо, мадам, и трябва да ми позволиш да му се насладя. Макар че отличното ти умение да готвиш не е това, което ме забавлява най-много.
На Алис започваха да й омръзват подигравателните му отговори.
— И какво те забавлява толкова, милорд?
Хю й се усмихна над чашата. Кехлибарените му очи блестяха като очи на ястреб, сграбчил тлъст гълъб.
— Мисля, че тази вечер беше първият път през целия ми живот, когато някой излиза в моя защита. Благодаря ти, мадам.
Чашата потрепери в ръката на Алис.
— Това беше най-малкото, което можех да направя. Днес ти спаси живота ми, сър.
— Бих казал, че сдружението ни върви доста добре, не мислиш ли? — попита Хю с подозрителна непринуденост.
Изражението в очите му заплашваше да прогони спокойствието на Алис. Странно! Но явно проблемът беше в това, че днес й се събра прекалено много.
Отчаяно потърси в ума си начин да промени темата. Каза първото, което й дойде на езика:
— Чух, че си незаконороден.
Хю сякаш се вцепени. Подигравателното пламъче от очите му изчезна.
— Да. Така е. Проблем ли е за теб да си сгодена за копеле, мадам?
На Алис й се прищя да бе държала устата си затворена. Каква тъпотия бе казала само! Къде й беше умът?
— Не, милорд. Просто исках да отбележа, че знам много малко за историята на семейството ти. За мен ти си нещо като загадка. — Тя спря. — По твой избор, предполагам.
— Отдавна съм разбрал, че колкото по-малко знаят хората за истината, толкова са по-склонни да вярват в легенди. Нещо повече — обикновено предпочитат легендите пред истината. — Хю отпи от чашата си. — А понякога това е полезно. Понякога, какъвто е случаят със зеления камък, е истинска глупост.
Алис стисна силно чашата си.
— Аз изучавам естествена философия, сър, и искам да получавам искрени отговори. Предпочитам да знам истината, която стои зад легендата.
— Наистина ли?
— Тази вечер научих някои неща за теб, но все още има много да разбера.
— Ти си любознателна, а подобен характер може да е опасен.
— У една жена? — попита рязко тя.
— Все едно дали е у жена или мъж. Светът е по-прост и без съмнение по-безопасен за онези, които не задават прекалено много въпроси.
— Това сигурно е вярно. — Алис се намръщи. — За нещастие, любопитството е един от пороците ми.
— Да, така изглежда. — Хю я погледна замислено, после отиде до един дървен сандък и седна върху него. Стисна чашата си с две ръце и се загледа във виното. — Какво искаш да знаеш?
Алис се стресна. Не подозираше, че би й казал нещо. Отпусна се бавно на стола.
— Ще отговориш на въпросите ми?
— На някои. Не на всички. Задай ги и аз ще избера на кои ще отговоря.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Нито ти, нито сър Винсънт сте отговорни за обстоятелствата около рождението ти. Имал си лош късмет, родил си се копеле и затова не си наследил земите на Рейвънхол.
Хю сви рамене.
— Да.
— Но не разбирам защо обвиняваш братовчед си за този развой на събитията. А не ми приличаш на човек, който би преследвал невинен. Какво тогава се е случило между теб и сър Винсънт, че сте такива заклети врагове?