— Разбирам. Нещо друго?
— Ти си интелигентна и практична по природа. Ценя тези качества у една жена. Всъщност у всеки.
— Продължавай, сър.
— Изглеждаш изкусна в умението да се управлява домакинство. — Хю явно навлизаше в любима тема. — А аз ценя много опита в която и да било област. Например наемам само най-добрите занаятчии и най-усърдните прислужници.
— Продължавай, сър. — Алис едва говореше — Това е очарователно.
— Ти очевидно си здрава и силна. Това също е важно, разбира се.
— Да. — „Ще го удуша“ — каза си наум. — Има ли още?
Той сви рамене.
— Това май е всичко. Като изключим очевидния факт, че си свободна да се омъжиш, както и аз. И вече сме сгодени. Това прави всичко доста просто и ясно.
— Удобство и ефективност.
— Да.
— Милорд, държа да те уведомя, че не смятам за много умно да се оженя само защото мога да въртя домакинство и съм удобна.
Хю се намръщи.
— И защо не?
Защото ако се омъжа, искам да бъде по любов, проплака сърцето й. Алис обаче преглътна този лишен от логика отговор Хю никога не би го разбрал.
— Изглежда ми доста хладнокръвно.
— Хладнокръвно? — Той се изненада. — Глупости. Съвсем разумно е.
— Разумно?
— Да. Струва ми се, че ти и аз сме в необичайното положение да можем да вземем сами решение по въпроса. А това решение ще се основава на разумно осъзнаване характера и уменията на другия. Мисли за това като за продължение на сделката ни, Алис.
Започна да й става горещо.
— Но аз възнамерявах да постъпя в манастир. Възнамерявах да се посветя на изследване на естествената философия.
— Можеш да изучаваш естествена философия и като моя съпруга — каза тихо Хю. — Ще имаш и необходимото време, и необходимите средства, за да го правиш, ако се омъжиш за мен.
— Хм.
— Помисли добре, Алис — каза Хю така, сякаш й предлагаше сандъче скъпоценности. — Неограничени възможности да купуваш книги, астролабии и алхимични уреди. Ще можеш да имаш всички странни камъни, които привлекат вниманието ти. Можеш да имаш колкото си искаш хербаризирани насекоми.
— Милорд, не знам какво да кажа. В главата ми е истинска каша. Мисля, че още не съм се възстановила след целувките ти. Мисля, че е най-добре да си тръгнеш.
Той се поколеба. Алис затаи дъх, усещайки борбата в него. Той беше страстен мъж, но се владееше.
— Щом така искаш. — Той се надигна от постелята с грацията на хищник. — Помисли върху това, което ти казах, Алис. Ти и аз ще си подхождаме. Мога да ти предложа всичко, което ще намериш в манастира, а и много повече.
— Милорд, моля да ми дадеш достатъчно време да обмисля това предложение. — Алис също стана. — Всичко става прекалено бързо.
Хю присви очи. Изглеждаше така, сякаш смята да спори. Но само докосна леко устните й със своите. В мига на това кратко докосване Алис усети могъщата сила на самообладанието му. Потрепери.
— Много добре. — Хю вдигна глава. — Не е необходимо да ми отговаряш тази вечер. Можеш да помислиш.
— Благодаря, сър. — Дали забеляза сарказма й?
— Но не го проточвай много. Нямам много време за губене за подобни неща. В Скарклиф има много работа. Имам нужда от съпруга, която е също и благонадежден бизнес-партньор.
Той изчезна, преди Алис да успее да излее съдържанието на каната върху главата му.
Успокои се с мисълта, че несъмнено ще има и друга подобна възможност.
Глава 9
Хю не бе осъзнавал колко мрачно е селцето Скарклиф до момента, в който, три дни по-късно, влезе в него заедно с Алис. На това място беше роден. Тук възнамеряваше да създаде бъдеще за себе си и за потомците си. До съвсем неотдавна, когато тръгна оттук, за да търси зеления кристал, атмосферата не му се струваше толкова потискаща.
Образът на Скарклиф, запечатан във въображението му от седмици насам, беше образът на бъдещия му вид.
Имаше планове за това имение. Велики планове.
След година-две Скарклиф щеше да заблести като истинско бижу. Полетата щяха да дават богата реколта. Вълната на овцете щеше да е гъста и мека. Къщите на селяните щяха да са чисти и стегнати, а те самите — доволни, добре нахранени и задоволени.
Но днес гледаше всичко така, както го виждаше Алис, и трябваше да признае, че селото приличаше повече на буца въглища, отколкото на скъпоценен камък.
Хю, който обикновено обръщаше малко внимание на подобни дребни неудобства като времето, почти се ядоса, когато разбра, че скоро е валяло. Зловещото, оловносиво небе не прибавяше нищо към и без това доста съмнителните достойнства на Скарклиф. Самата каменна крепост, извисяваща се над селото, се криеше зад гъста мъгла.