Игуменката Джоан и няколко монахини стояха пред входа на манастира. Погледите им бяха приковани в Алис. Една от жените се приведе и прошепна нещо в ухото на високата монахиня, която стоеше до игуменката. Високата кимна в отговор. Не изглеждаше доволна от гледката пред себе си.
Хю погледна към нея и разпозна лечителката, жена на име Катрин. Беше към края на четирийсетте, със сериозен, меланхоличен вид. Запозна се с нея в нощта, когато игуменката я изпрати да му съобщи за изчезването на зеления кристал.
Хю се молеше никога да не му се налага да бъде лекуван от нея. Мисълта да го лекува жена, чието изражение ясно показваше очакванията й за плачевен резултат, не му харесваше особено.
Вдигна ръка, за да даде знак на хората си да спрат. Когато тропотът на копита и дрънченето на колелата на каруците утихна, той бавно подкара коня си към игуменката.
Джоан го чакаше с усмивка, която изразяваше еднакво и облекчение, и удоволствие от завръщането му.
Хю беше само на няколко крачки от портата на манастира, когато една мършава фигура в тъмнокафяво монашеско расо се измъкна от тълпата. Качулката прикриваше лицето на мъжа, но Хю едва преглътна ругатнята си, когато разпозна Калвърт от Оксуик.
Хю се бе надявал, че скитащият монах ще се е преместил в друго село, докато той и свитата му се завърнат.
— Милорд, добре дошъл в Скарклиф — каза Калвърт с дрезгав глас, който стържеше неприятно в ухото. — Благодаря на Бога, че се върна жив и здрав.
— Не съм и възнамерявал да се върна в друго състояние, отче — Хю спря коня си и изчака, докато всички съсредоточиха вниманието си върху него. — Донеси камъка, сър Дънстън, за да могат всички да се уверят, че той отново е тук, в Скарклиф.
— Камъкът — промълви някой. — Той е открил камъка.
Настъпи тишина, изпълнена с очакване.
— Да, милорд. — Дънстън излезе напред. На седлото му беше прикрепена малка дървена кутия.
Тълпата ахна. Всички погледи се спряха на сандъчето. Дънстън го отключи, вдигна капака и се загледа в съдържанието му.
Грозният зелен кристал проблесна на сивата светлина.
Изведнъж всички се развикаха. Във въздуха захвърчаха шапки.
— Знаех си, че това е нашият истински господар — извика ковачът.
Църковната камбана заби.
— Това е кристалът, наистина. — Джон мелничарят се ухили към жена си. — Лорд Хю го е донесъл точно както се казва в легендата.
Най-малкият му син, четиригодишно момче, което наричаха младия Джон, заподскача, пляскайки с мъничките си ръчички.
— Той го е открил. Лорд Хю го е открил!
— Лорд Хю е донесъл камъка — извика весело друго момче. — Сега вече всичко ще се оправи точно както каза баща ми.
Сред радостните викове игуменката Джоан излезе от сянката на голямата порта. Беше жена на средна възраст със силни, изразителни черти и топли, весели сини очи.
— Милорд, радвам се да разбера, че си имал успех в търсенето на кристала.
— Чуйте ме, добри хора от Скарклиф — извика Хю толкова силно, че гласът му се чу и до последната колиба в края на селото. — Предсказанието се изпълни. Аз открих зеления камък и се заклевам да го пазя. Точно както ще пазя хората си и Скарклиф.
Отново се чуха възбудени викове.
— Но не се върнах само с камъка — продължи Хю, — а и с моята годеница, лейди Алис. Моля ви да я приветствате с добре дошла. Моето бъдеще и вашето вече са свързани с нейното.
Алис трепна и изгледа остро Хю, но не каза нищо. Каквото и да кажеше, щеше да бъде заглушено от одобрителните възгласи на селяните.
Очите на Калвърт блестяха в сянката на качулката му. Хю не му обърна внимание. Беше повече загрижен за реакцията на Алис спрямо това развълнувано посрещане.
Тя се съвзе бързо и се усмихна благосклонно към тълпата.
— Благодаря ви за любезността — каза тя съвършено спокойна.
Калвърт отметна назад качулката си, откривайки мъртвешки бледото си лице и трескавите сини очи. Вдигна тоягата си, за да привлече вниманието към себе си.
— Чуй ме, щерко на Ева. — Пламтящият му поглед се впи в Алис. — Ще се моля да си добра и покорна съпруга на лорд Хю. Тъй като в селото няма свещеник, аз ще се заема с грижата да ти обясня задълженията ти на съпруга.
— Това няма да е необходимо — хладно отговори Алис.
Калвърт не обърна внимание на думите й. Насочи костеливия си пръст към нея.
— Под моето ръководство ти ще станеш най-добрата съпруга, която никога няма да спори и да се кара. Която ще бъде скромна в облеклото си и сдържана в думите. Която ще приема с покорство положението си в нозете на съпруга си.
Хю тъкмо щеше да накара досадния монах да млъкне, когато през ума му мина друга, по-интересна идея. Щеше да остави Алис да се оправи с Калвърт.