— В крайна сметка някой ще обърне внимание, че не си успял да откриеш останалите камъни, милорд.
— Стане ли това имение проспериращо и богато, никой няма да се интересува от проклетите камъни. И ако някога се наложи да извадя малко сандъче със скъпоценни камъни, ще го направя.
— Но как?
Хю повдигна вежди в отговор на наивния й въпрос.
— Просто ще ги купя, разбира се. Мога да си го позволя, ако се наложи. Няма да е по-скъпо от няколко сандъка с подправки.
— Да, може би, но те няма да са истинските Камъни от Скарклиф.
— Помисли добре, Алис — каза търпеливо той. — Никой от обитателите на имението не е виждал някой от така наречените Камъни от Скарклиф, с изключение на зеления кристал. Кой ще забележи разликата между шепа камъни, купени от някои лондонски търговец, и камъните от легендата?
Алис го погледна някак странно. В очите й се четете едновременно страхопочитание и възхищение. Хю с изненада разбра, че този поглед му харесва.
— Милорд, само човек, който сам по себе си е легенда, може да бъде толкова арогантен относно начина, по който изпълнява условията на друга легенда.
Хю се ухили.
— Смяташ ме за арогантен? Само жена, която не се страхува от мощта на легендите, може да се осмели да сключи сделка с мъж, смятан за такава.
— Казах ти, че не вярвам особено в легендите, сър. Всъщност просто съм впечатлена от човек, достатъчно умен, за да измисли всичко, което му е необходимо, за да запълни собствените си пропуски.
— Благодаря. Винаги съм се радвал, когато ми се възхищават заради ума ми.
— Няма нищо на света, от което да се възхищавам повече от острия ум, милорд. — Алис се обърна рязко и впери поглед право напред в мъглата. Очите й се разшириха. — В името на всичко свято, това ли е крепостта Скарклиф?
Хю се вцепени и също погледна към голямата каменна постройка, която сякаш изплуваше пред тях.
— Да. Това е Скарклиф. — Спря за миг, за да придаде тежест на думите си. — Твоят нов дом, мадам.
— За известно време — каза разсеяно тя.
— Човек привиква — увери я той.
— Нима? — Тя разглеждаше крепостта с любопитство.
Хю се опита да я гледа обективно. Беше роден в Скарклиф, но всъщност не си спомняше мястото.
След като любимата му дъщеря погълнала отрова, дядото на Хю бе завел невръстния си внук на север, при овдовяла негова леля. Старецът бе изгубил всякакво желание да се грижи за имението Скарклиф. Мислите му бяха обсебени единствено от отмъщението. След смъртта му, Скарклиф бе паднал в чужди ръце. В много чужди ръце.
Имението бе продължило да пропада под лошото управление на алчни, безотговорни господари.
Самата крепост беше изградена от тъмни камъни и сякаш беше продължение на скалите, извисяващи се над и около нея. Говореше се, че първият й собственик е искал тя да съществува до Второ пришествие, и изглеждаше, че е съвсем възможно това да се случи.
Крепостта бе изградена от необичаен черен камък. Хю бе разпитвал, но никой не знаеше откъде е бил добит. Някои казваха, че големите каменни блокове с цвят на оникс са извадени някъде дълбоко от лабиринта от пещери в скалите. Други твърдяха, че са били докарани от далечни земи.
— Кой е построил крепостта? — попита Алис с глас, променен от изумление.
— Казвал се е Рондейл.
— Твой прародител?
— Да. Дядото на майка ми. Според легендата той е този, който изгубил Камъните от Скарклиф. Скрил ги в пещерите и след това не могъл да ги открие.
— Какво се е случило с него?
— Според приказката ходил в пещерите, за да търси съкровището. — Хю сви рамене. — Но един път никога повече не се върнал.
— Много необикновена крепост — каза учтиво Алис. Хю погледна с гордост напред.
— Хубава, здрава крепост, която ще издържи на всяка обсада.
— Напомня ми за вълшебните замъци, за които се разказва в песните на трубадурите. Като тези, които рицарите от Кръглата маса винаги намират в средата на някоя омагьосана гора. Крепостта наистина изглежда така, сякаш е била омагьосана от вълшебник.
Не й харесва, помисли си Хю и сърцето му натежа от болка.
Глава 10
На следващата сутрин Алис избърса праха от новото си бюро и се настани зад него. Огледа се доволно наоколо.
Стаята, която си избра за работен кабинет, се намираше на последния етаж на замъка. Беше просторна и изключително светла и щеше да й е приятно да изучава тук естествената философия.
Книгите и сандъците й с камъни, препарираните насекоми и алхимичните й уреди вече бяха разопаковани и грижливо подредени по етажерките и работните маси. Астролабията бе заела мястото си на перваза на прозореца. Зеленият кристал лежеше в ъгъла на бюрото й.