— Е? — каза Хю, тъй като Ълбърт продължаваше да се взира в него.
Ълбърт бързо затвори устата си.
— Пратеник, милорд.
— Пратеник?
— Да, милорд. — Ълбърт оправи червената си шапка с непохватен жест. — Пристигна преди няколко минути с писмо за теб. Казва, че ще остане за през нощта.
— Изпрати го тук.
— Да, милорд. — Ълбърт бързо излезе в коридора, като междувременно успя да се спъне.
Хю въздъхна и продължи работата си със сметалото. Няколко минути по-късно Ълбърт въведе в стаята един слаб, наперен мъж, който някак си успяваше да изглежда добре и в изцапаното си от пътуването наметало и калните ботуши.
— Здравей, Джулиън — каза Хю. — Надявам се, че си пътувал добре?
— Да, сър. — Джулиън се поклони елегантно и му подаде писмото. — Добър кон и хубаво време. Имах малко неприятности с шайка крадци на пътя Уиндълсий, но им показах печата ти и това ги укроти.
— Радвам се да го чуя. — Хю погледна към писмото.
Джулиън се покашля дискретно.
— Моите извинения, сър, но се чувствам задължен да изтъкна, че вероятно нямаше да имам никакви неприятности, ако бях облечен с прилична ливрея. Мисля, че нещо в синьо и жълто, обточено със златист кант, ще е доста добре.
— По-късно, Джулиън.
— Постът ми изисква нещо, привличащо погледа Крадците веднага ще го забележат, ще разпознаят твоя служител и въобще няма да го безпокоят.
Хю вдигна поглед.
— Говорили сме по този въпрос и преди, пратенико. Всяка година ти се осигуряват прилични дрехи, наметало, ботуши и нова кожена кесия.
— Да, милорд, и това е много щедро от твоя страна. Само че всичко, което ми даваш, е само в един цвят.
— И какво от това?
— Черното не е модерно, милорд — обясни търпеливо Джулиън. — Приличам на скитащ монах.
— Стига да пътуваше също толкова скромно. Разходите ти са направо главозамайващи. Възнамерявах да поговорим за тях.
— Мога да ги обясня всичките — каза равно Джулиън.
— Сигурен съм, че можеш.
— Сър, относно новата ливрея…
— Каква нова ливрея? — намръщи се Хю. — Току-що ти казах, че няма да има никаква нова ливрея.
Джулиън дръпна ръкава си с отвратено изражение.
— Много добре, нека допуснем, че се придържаме към черното.
— Отлично допускане.
— Ще стане по-привлекателно, ако позволиш поне един златист кант.
— Златист кант? За един пратеник, който върви през калта и снега? Лудост. Съвсем вероятно е да те убият по пътя само заради канта на дрехата ти.
— Не са минали и три месеца, откак Джон от Ларкънби даде на личния си пратеник хубава нова дреха в смарагдовозелено — каза убедително Джулиън. — Обточена с оранжево. И с подходяща шапка. Много хубава.
— Стига глупости. Някакви новини за здравето на моя сеньор?
Красивото лице на Джулиън се натъжи.
— Изпратих му поздравите ти, както ми поръча.
— Ти видя ли сър Еразъм?
— Да. Прие ме само защото съм от твоите хора. Подочух, че напоследък приема много малко посетители. Сега съпругата му се грижи за повечето от работите му.
— Как изглеждаше той? — попита Хю.
— Очевидно е много болен, милорд. Сам той не казва нищо за това, но очите на жена му са червени от плач. Лекарите смятат, че сърцето му го изоставя. Много е отслабнал. Стряска се от всеки звук. Изглежда изтощен и въпреки това казва че не може да спи.
— Надявах се, че новините ще са по-добри.
Джулиън поклати глава.
— Съжалявам, милорд. Изпраща ти най-добрите си пожелания.
— Е, каквото е писано, ще стане. — Хю счупи печата върху писмото. — Иди в кухнята и си вземи нещо за ядене.
— Да, милорд. — Джулиън се поколеба. — За ливреята. Знам какво е отношението ти към разходите, но си мисля, че сега, когато имаш свои собствени земи и хубава крепост, ще поискаш членовете на домакинството ти да са облечени подходящо. В крайна сметка, милорд, светът съди човека по дрехите, които дава на хората си.
— Когато установя, че съм загрижен за мнението на света, ще те уведомя. Свободен си, пратенико.
— Да милорд.
Джулиън служеше на Хю от достатъчно време, за да знае кога търпението на господаря му се изчерпва. Той се поклони, излизайки от стаята и тръгна по коридора, като си подсвиркваше.
Хю се взираше, без да вижда, в писмото в ръката си. Еразъм от Торнууд умираше. Вече нямаше никакво съмнение. Хю разбра, че скоро ще изгуби човека, който му бе като баща в продължение на толкова много години.
Преглътна внезапно появилата се буца в гърлото си, премига веднъж-дваж и се съсредоточи върху писмото.
Съобщението беше от лондонския му иконом. Ставаше дума за успешното пристигане на кораб с подправки. Икономът бе описал всеки сандък, съдържанието и цената му, като бе приложил и бележки относно разходите. Хю посегна към сметалото.