— Моля за извинение, милорд — каза Бенедикт от вратата.
Хю вдигна поглед.
— Да?
— Сър Дънстън ме изпрати да ти кажа, че оборите са почистени и готови. Пита дали искаш да говориш с ковача. — Бенедикт забеляза сметалото и спря. — Какво е това, милорд?
— Нарича се сметало. Използва се за изчисления.
— Чувал съм за подобно нещо. — Бенедикт се приближи. — Как работи?
Хю се усмихна бавно.
— Ще ти покажа, ако искаш. Можеш да събираш, да умножаваш и да делиш. Много е полезно, когато човек си води сметките сам.
— Бих искал да се науча да работя с него. — Бенедикт го погледна срамежливо. — Винаги съм се интересувал от подобни неща.
— Наистина ли?
— Да. Алис ме научи на всичко, което знаеше за сметките, но това не представлява особен интерес за нея. Предпочита въпросите на естествената философия.
— Знам. — Хю погледна съсредоточеното изражение на Бенедикт. — Бенедикт, мисля, че вече е време да започнеш да се храниш в голямата зала, заедно с господаря си и останалите обитатели на имението. Ще дойдеш днес на обяд.
Бенедикт вдигна рязко поглед.
— Да се храня с теб, милорд? Но Алис смята, че е най-добре да се храним в покоите си.
— Алис може да прави това, което й е угодно. Но ти си един от хората ми и ще се храниш с нас.
— Един от хората ти? — Бенедикт сякаш се стресна от тази мисъл.
— Сестра ти е сгодена за мен и живеете тук, в Скарклиф — каза равно Хю. — А това те прави член на домакинството ми, не е ли така?
— Не съм мислил за това по този начин. — В очите на младежа се появи искрица срамежлив ентусиазъм. — Прав си. Ще направя това, което ми заповядваш, милорд.
— Отлично. А като говорехме за Алис… Къде е сестра ти?
— Отиде в селото, за да разговаря с игуменката. — Бенедикт вдигна почтително сметалото.
— Сама ли отиде?
— Да.
— Каза ли кога ще се върне?
— Няма да е скоро. — Бенедикт внимателно премести едно от червените топчета. — Мисля, че спомена нещо за търсене на нови камъни за колекцията си.
Хю се намръщи.
— Камъни?
— Да. Предполага, че ще намери интересни камъни в пещерите.
— Проклятие! — Хю скочи на крака и излезе иззад бюрото си. — Сестра ти ще ме побърка.
— Чичо Ралф го повтаряше непрекъснато.
Хю не му обърна внимание. Той вече бе прекосил половината коридор.
Глава 11
— Както виждаш, лейди Алис, тук има много работа за вършене. — Джоан вдигна ръка, за да посочи не само манастирската градина, в която стояха, но и цялото село. — Правех всичко по силите си през трите години, откак съм игуменка на тази обител, но е доста трудно, когато господарят не е на мястото си.
— Разбирам, мадам.
Алис огледа подредената градина. Няколко монахини плевяха и поливаха.
Разходката из селото беше доста любопитно преживяване. Алис беше приветствана от най-различни хора. Мъжете прекъсваха работата си, за да й кимнат с уважение. Дребни дечица й се усмихваха срамежливо, когато минаваше покрай тях. Пивоварката излезе на вратата на колибата си, за да й предложи кана прясна бира. Ковачът направо засия до пещта си. Съпругата на мелничаря й даде комат хляб, който синът й, младия Джон, подаде с неприкрита гордост на бъдещата господарка.
Алис усещаше някакво очакване, витаещо във въздуха днес. Хората от Скарклиф вярваха, че легендата се е сбъднала или че поне е на път да се сбъдне. Истинският им господар беше между тях. Проклятието се бе вдигнало и всичко щеше да се оправи.
Алис изпита мъничко болка и съжаление, когато видя, че дори сериозната и добросърдечна Джоан й говори така, сякаш тя наистина щеше да бъде новата господарка на имението.
Игуменката беше права. Тук имаше много работа за вършене. И Хю щеше да се погрижи за това. Щеше да се грижи за тази земя, защото собственото му бъдеще беше свързано с нея.
Но тя самата въобще не беше сигурна, че може да поеме риска да свърже своето бъдеще с това на Хю и на Скарклиф. „Не знаех, че съм страхливка — помисли си. — Да, само че никога преди не съм залагала сърцето си.“
Животът щеше да е по-прост и по-спокоен в някой голям, хубав манастир. Много по-благоприятен за изучаване на естествена философия.
— Тази абсурдна легенда още повече влошава нещата. — Джоан я водеше по една от пътечките в градината. — Беше пълна глупост да я оставим да виси над главите ни в продължение на толкова години. Ще ми се да мога да си поговоря малко с идиота, който я е измислил.
Алис я погледна учудено.
— Значи ти самата не вярваш в легендата?