— За Бога, милорд, минали са само три дни, откак ме попита, а трябва да кажа, че и двамата бяхме много заети през това време.
— Заети? Едва ли си направила кой знае какво, като се изключи изборът ти на онзи иконом идиот.
— Ълбърт ще бъде отличен иконом — възрази тя. — И как се осмеляваш да ме обвиняваш в бездействие? Почти нямах възможност да мисля, камо ли да преценя предимствата на нещо толкова важно като брака.
Хю помълча за момент, после се отпусна на една каменна издатина и подпря лакти на коленете си. Погледът му продължаваше да е вперен в далечните земи на Рейвънхол, забулени от дъждовната мъгла.
— Мразиш ли тази земя, Алис?
Въпросът му я стресна.
— Скарклиф? Не, милорд. Не я мразя.
— Намираш я грозна.
— Не, не е вярно. Наистина, не е кой знае колко красива, но е интересно и разнообразно място.
— Скарклиф скоро ще процъфти. Аз ще се погрижа за това.
— Не се и съмнявам, милорд.
— Ами крепостта? — настоя той. — Намираш ли я грозна?
— Не. Както отбеляза и ти, изглежда силна. Лесна за защитаване. — Тя спря, чудейки се накъде ли клонят въпросите му. — И, в интерес на истината, е много по-удобна вътре, отколкото изглежда на пръв поглед.
— Значи нямаш нищо против да създадеш дома си в нея?
— Ъъъ… Ами… Както току-що казах, нямам нищо конкретно против крепостта.
— Радвам се да го чуя. — Хю взе едно малко камъче и го хвърли небрежно по баира. Жестът беше изненадващо закачлив, съвсем непривичен за сериозната му натура. — Ако в бъдеще откриеш някакъв проблем в крепостта, ще ми кажеш и аз ще се погрижа той веднага да бъде отстранен.
— Да, милорд. Благодаря.
Той хвърли друго камъче. Алис се замисли какво ли детство е имал. Късо, без съмнение, точно като нейното. Едно копеле сигурно рано-рано се приучваше да бъде мъж.
— Значи не намираш имението неприятно и си доволна от крепостта — заключи Хю.
— Да, милорд — отговори предпазливо Алис. — Доволна съм.
— Значи няма никаква причина да отлагаме брака, така ли?
Алис вдигна отчаяно ръце.
— Милорд, започвам да разбирам защо те наричат Хю Непреклонния.
— Не обичам да губя време.
— Уверявам те, не губим време. Имам нужда от всяка секунда, която мога да взема от него. — Тя седна на един голям камък близо до устието на пещерата и отвори торбата, която й даде синът на мелничаря. — Искаш ли малко прясно изпечен хляб?
Хю се намръщи към комата.
— Опитваш се да изместиш темата.
— Много наблюдателно от твоя страна.
— Алис, не съм човек, който се колебае или отлага.
— Започвам да го разбирам, милорд. — Алис отчупи парче хляб и му го подаде. — Но в този случай се страхувам, че ще трябва да се научиш на търпение.
Хю я прониза с погледа на ловец, посягайки към хляба.
— Колко време ще ти е необходимо, за да вземеш решение?
— Нямам представа. — Тя захапа решително своя комат.
Хю отхапа от своя и задъвка с мрачно изражение. Настъпи мълчание. Дъждът навън продължаваше да вали.
Алис започна да се отпуска, макар и предпазливо. Хю очевидно имаше намерение да изостави темата, поне засега.
Алис отхапа още веднъж, наслаждавайки се на удоволствието от компанията на Хю. Хубаво беше да седи сама с него, да се преструва, че са приятели и партньори и че ще имат общо бъдеще. Подобни фантазии не биха й навредили.
— Ълбърт прави големи поразии в крепостта — обади се Хю след доста време. — Не мислиш ли, че трябва да избереш някой друг, който да поеме задълженията му?
Алис излезе от приятния унес.
— Ълбърт ще се научи бързо. Разговарях с няколко кандидата за този пост и досега той е най-интелигентен и нетърпелив. Дай му време, милорд.
— Лесно е да се каже. Тъй като предпочиташ да се храниш в покоите си, още не си преживяла приключението да вечеряш в голямата зала с всички нас. Уверявам те, ръководството на Ълбърт го превръща в незабравимо преживяване.
Алис го погледна.
— Ако смяташ, че не ти е приятно да се храниш в голямата зала, защо не правиш като мен? Нека ти изпращат храната в покоите ти. — Тя се поколеба, но добави смело: — Или би могъл да се присъединиш към мен, милорд.
— Това е невъзможно.
Алис усети как лицето й пламва от отговора му.
— Забрави, че го предложих. Нямах намерение да превишавам правата си.
Той я изгледа раздразнено.
— Не разбираш ли, че един господар трябва да се храни в компанията на хората си?
Алис потрепери леко.
— Не мога да си представя защо. Грубите разговори и дебелашките шеги са достатъчни да провалят всяка вечеря. Аз самата не се интересувам от противни разговори за оръжия и турнири, нито пък от всичките тези приказки за славни минали битки и лов.