— Мислиш ли, че ни е видял как правим любов, милорд? — попита разтревожено тя.
— Това няма никакво значение.
Вниманието на Хю бе съсредоточено върху откриването на безопасна пътека надолу по хълма. Изглеждаше абсолютно спокоен относно Калвърт.
— Но ще е много конфузно, ако пусне клюка.
— Ако монахът има някакъв ум в главата, ще си държи езика зад зъбите. — Хю я поведе покрай гъст храсталак. — Но дори и ако каже нещо за това, което се случи между нас, кой ще му обърне внимание? Ние сме сгодени. Ще стане по-сложно единствено ако откажеш да произнесеш брачната клетва.
— Никога не пропускаш възможност да преследваш целта си, нали?
— Отдавна съм се научил, че решителността и волята са единствените истински средства за постигането на целите ми. — Той я подхвана бързо, когато меките й ботушки се подхлъзнаха. — Между другото, трябва да отида до Лондон да свърша една работа. Ще отсъствам няколко дни, най-много седмица.
— Лондон? — Алис се закова на мястото си. — Кога тръгваш?
— Утре сутринта.
— О!
Алис усети неочакваната болка на разочарованието. Цяла седмица без Хю! Никакви гневни кавги, никакви откраднати моменти на страст, никакво вълнение.
— Като моя годеница, ти ще ръководиш нещата тук, в Скарклиф, докато ме няма.
— Аз? — Тя го погледна учудено.
— Да. — Хю се усмихна на изражението й — Оставям всичко в твоите ръце. Ще си в пълна безопасност. Дънстън и всичките ми хора, с изключение на двама, ще останат тук, за да пазят крепостта и земите. Джулиън, моят пратеник, също ще остане тук. Можеш да го изпратиш в Лондон при мен, ако искаш да ми съобщиш нещо.
— Да, милорд.
Главата й се замая от внезапната, неочаквана тежест на новите й отговорности. Хю й доверяваше безценния си Скарклиф.
— И тъй като ще се оженим, след като се върна — добави непринудено Хю, — можеш също така да се погрижиш за подготовката на сватбата.
— За Бога, сър, колко пъти трябва да ти казвам, че няма да се омъжа само защото ти намираш подобен брак удобен?
— Повярвай ми, мадам, удобството не е най-силната ти страна. О, има още едно нещо.
— Какво, милорд?
Хю спря и свали тежкия пръстен с черен оникс от пръста си.
— Вземи това. То е символът на моята власт. Като ти го давам, искам да те накарам да разбереш, че ти имам доверие и разчитам на теб, както ако си ми истинска съпруга…
— Но, Хю…
— Или разумен бизнес-партньор — довърши кисело той. — Вземи го, Алис. — Сложи пръстена върху дланта й и стисна пръстите й. Задържа за миг малкия й юмрук. — Искам да запомниш още нещо, също толкова важно.
Сърцето й подскочи.
— Да, милорд?
— Никога няма да идваш в тези пещери сама. Разбираш ли?
Алис сбърчи нос.
— Да, сър. Позволи ми да ти кажа, че си постъпил добре, като си избрал да рицарското поприще. Нямаше да имаш особен успех като поет или трубадур. Нямаш никаква дарба за изискани думи.
Хю сви рамене.
— Ако имам нужда от такива думи, ще наема някой добър поет или трубадур.
— Винаги наемаш най-добрите в своята област, а, милорд? Това ли е любимото ти правило?
— Алис, искам да те помоля за още нещо.
Тя го погледна.
— Да?
— Преди малко ти каза, че тъй като никога не си възнамерявала да се омъжваш, не се чувстваш задължена да пазиш девствеността си за съпруг.
Алис разглеждаше с интерес пейзажа.
— И какво от това?
Строгото лице на Хю се смръщи още повече.
— Ако не виждаш причина да избягваш подобни интимности, защо не си го правила досега?
— Причината е съвсем очевидна — каза дрезгаво тя. Той явно не разбираше.
— И каква е очевидната причина?
— Досега не съм срещала мъж, който да ми харесва.
Тя тръгна надолу по хълма, оставяйки Хю да я следва.
Алис въртеше в ръцете си тежкия зелен кристал. За стотен път гледаше как светлината от прозореца на кабинета й се отразява от многобройните фасетки на повърхността му. Както винаги, отново изпитваше чувството, че има нещо в камъка, което не разбира, което и убягва. Сякаш криеше в себе си някаква тайна, която чакаше да бъде разкрита.
Изпитваше същото чувство и спрямо Хю.
Каза си, че трябва да се радва, че ще е свободна от всепоглъщащото му присъствие за няколко дни. Щеше да има възможност да обмисля положението си на спокойствие. Може би щеше да успее да стигне до разумно решение.
Кратко почукване на вратата я изтръгна от мислите й.
— Влез.
— Алис? — Показа се Бенедикт, Лицето му грееше от въодушевление — Не можеш да познаеш какво се случи.