— Какво?
— Ще пътувам до Лондон с лорд Хю. — Бастунът му зачука по пода, когато той влезе в кабинета. В кесията на колана му беше пъхнато сметалото на Хю. — Лондон, Алис.
— Завиждам ти. — През ума й мина, че не бе виждала Бенедикт толкова възбуден от месеци и Хю беше причината за тази внезапна промяна у брат й. — Голям късмет си извадил. Ще бъде чудесно преживяване.
— Да. — Бенедикт подпря бастуна си и потърка доволно ръце. — Ще помагам на лорд Хю в бизнес-делата му.
Алис се смая.
— Как? Та ти не знаеш нищо за бизнеса.
— Той каза, че ще ме научи на тънкостите на търговията с подправки. Ще бъда негов помощник. — Потупа сметалото. — Вече започна да ми показва как се използва този удивителен уред. С негова помощ можеш да събираш и да вадиш, дори да умножаваш и делиш.
— Кога ти каза лорд Хю, че ще те вземе със себе си в Лондон? — попита бавно Алис.
— Преди малко, докато се хранехме в голямата зала.
— Разбирам — Една мисъл я накара да спре. — Бенедикт, бих искала да ти задам един въпрос и трябва да ми отговориш честно.
— Да.
— Стана ли дума за това, че аз не се храня в голямата зала?
Бенедикт понечи да заговори, но явно промени намерението си.
— Не.
— Сигурен ли си? Никой ли не е споменавал, че отказът ми да се храня с другите е израз на неуважение спрямо лорд Хю?
Бенедикт се размърда притеснено.
— Сър Дънстън ми каза, че някой е казал подобно нещо вчера. Лорд Хю го чул и му заповядал да напусне залата. Сър Дънстън казва, че никой повече няма да се осмели да говори за това.
Алис стисна устни.
— Но всички без съмнение си го мислят. Хю беше прав.
— За какво?
— Няма значение. — Алис се изправи. — Къде е той?
— Кой? Лорд Хю? Мисля, че е в покоите си. Спомена, че ще освободи от поста му новия иконом, Ълбърт.
— Така ли е казал? — Алис на мига забрави за намерението си да се извини на Хю за унижението, което неволно му е причинила. — Не може да го направи. Няма да го позволя. Ълбърт ще стане чудесен иконом.
Бенедикт се намръщи.
— Днес той лично сервира на сър Хю и успя да изтърве цяла кана с бира в скута му.
— Това без съмнение е нещастен случай. — Алис заобиколи бюрото и тръгна към вратата. — Трябва да се погрижа да оправя нещата.
— О, Алис, може би трябва да оставиш всичко така, както си е. Лорд Хю е господарят тук, в края на краищата.
Алис не обърна внимание на братовото си предупреждение. Прихвана полите си и забърза по коридора към стълбите. Когато стигна на долния етаж, се обърна бързо и тръгна право към стаята, която Хю използваше за работен кабинет.
Алис спря пред вратата и погледна вътре. Ълбърт стоеше пред бюрото на Хю. Младият мъж трепереше. Главата му беше сведена унило.
— М-моля за прошка, милорд — прошепна Ълбърт. — Положих много усилия да изпълня задълженията си така, както ми каза лейди Алис. Но сякаш нещо ми става, когато съм в твое присъствие.
— Ълбърт, не искам да те освобождавам от длъжността ти — каза равно Хю. — Знам, че лейди Алис те е избрала лично. Но не мога повече да търпя непохватността ти.
— Милорд, ако ми д-дадеш още една възможност… — започна Ълбърт.
— Мисля, че ще е само загуба на време.
— Но, сър, аз много искам да бъда иконом. Съвсем сам съм на света и искам да си изградя кариера.
— Разбирам. Въпреки това…
— Този замък е единственият дом, който имам. Майка ми дойде тук, в Скарклиф, когато баща ми почина. Искаше да постъпи в манастира. Аз си намерих работа тук при последния господар, лорд Чарлз. Но после го убиха и дойде ти и…
Хю прекъсна обърканите му обяснения.
— Майка ти е в тукашния манастир?
— Беше, но умря миналата зима. Нямам къде другаде да отида.
— Никой не те гони от Скарклиф — увери го Хю. — Ще ти намеря друга работа. Може би в оборите.
— Оборите? — Ълбърт явно беше отвратен. — Но аз се с-страхувам от коне, милорд.
— Най-добре ще е бързо да преодолееш страха си — каза Хю без никакъв признак на съчувствие. — Конете усещат страха.
— Д-да, милорд. — Раменете на Ълбърт увиснаха. — Ще се опитам.
— Не, няма да правиш нищо подобно, икономе — Алис вдигна полите си и влезе в стаята. — Притежаваш всички качества, необходими, за да заемаш сегашния си пост и ще правиш точно това. Просто имаш нужда от малко опит.
Ълбърт се обърна към нея. В очите му гореше отчаяна молба.
— Лейди Алис.
Хю я погледна.
— Аз ще се справя с това, мадам.
Тя отиде до бюрото и направи толкова нисък реверанс, че роклята й се повлече по каменния под. Приведе глава в грациозна молба.
— Милорд, моля те да дадеш време на Ълбърт да свикне с настоящите си задължения, преди да го освободиш.