— Те се осмеляват да говорят на висок глас в църквата — прогърмя гласът на Калвърт, — без да ги е грижа, че добродетелните мъже не искат да слушат празните им брътвежи. Те управляват религиозни домове, поемайки отговорности върху себе си така, сякаш притежават правата и привилегиите на мъжете.
Алис присви очи към Калвърт, но той продължи или незабелязал нарастващото й раздразнение, или незаинтересуван от него. Пронизващият му поглед се спря върху нея.
— Някои упражняват похотливите си намерения дори върху най-силните и най-благородните рицари. Горко на мъжа, който слуша думите на такава жена. Неговата сила ще отслабне. Той ще бъде оставен на милостта й, а тази милост е творение на дявола.
Алис се вцепени. Това вече ставаше лично.
— Тя ще използва измамните трикове на грешното си тяло, за да го изкуси на тайни места, и там ще падне върху него като зъл демон.
— За Бога — прошепна Алис.
Получи отговор на един въпрос. Калвърт я бе видял, легнала върху Хю в пещерата. Притеснението й обаче се стопи в бурята от гняв.
— Внимавайте. — Погледът на Калвърт се премести към Хю. — Всеки мъж е в опасност. Този, който пази своето законно място в естествения порядък на света, трябва винаги да бъде нащрек. Трябва да носи оръжия срещу женските трикове точно както се облича в стомана, преди да отиде на война.
— Достатъчно. — Алис скочи на крака. — Няма да слушам повече глупавите ти словоизлияния, отче. Помолих за молитви за успешното пътуване на моя годеник, не за тези глупости.
Сякаш всички присъстващи въздъхнаха с облекчение. Погледите им се насочиха към Алис. С периферното си зрение видя Хю да се усмихва.
— Жената, която не е управлявана добре от мъж, е оскърбление за всички порядъчни мъже. — Калвърт погледна бързо към Хю, сякаш очакваше помощ — Задължение на съпруга е да усмирява жена си.
Хю не помръдна. Наблюдаваше Алис с огромен интерес и нещо повече от онази негова добре позната, хладна веселост.
— Слез от амвона, Калвърт от Оксуик — заповяда Алис. — Не си добре дошъл да проповядваш тук. Обиждаш и мъмриш всички добри жени в това село, както и тези от манастира, с горчивата отрова на думите си.
Калвърт насочи обвинително пръст към нея.
— Чуй ме — Гласът му трепереше от фанатична ярост. — Тази отрова, за която говориш, не е нищо друго, освен противоотрова за злото на женската ви природа. Най-добре ще е да я преглътнеш като лекарство и така да спасиш безсмъртната си душа.
— Ще поверя душата си на онези, които разбират истинското значение на божественото състрадание, отче, не на теб. Искам да се махнеш от тази църква и от това село още днес. Няма да понасям тези обиди.
Лицето на Калвърт се сгърчи от гняв.
— Твоята червена коса и зелени очи са свидетелство за дивата ти природа, лейди. Мога само да се моля твоят бъдещ господар да успее да пречупи волята ти, преди да причиниш огромни злини на дома и душата му.
— Лорд Хю може и сам да се грижи за себе си — отвърна Алис. — Махай се, отче.
— Не се подчинявам на заповедите на някаква си жена.
Хю се размърда. Движението беше съвсем леко, едва доловимо помръдване на силните му рамене, придружено от някаква студенина в очите, но то веднага привлече вниманието на всички присъстващи.
— Ще се подчиниш на заповедта на точно тази жена — каза той много спокойно. — Тя е моя годеница. Пръстенът, който носи на пръста си, е доказателство за нейната власт. Заповед, произнесена от нейната уста, е все едно заповед, дадена от мен.
Тихо, облекчено „Ааах“ отекна в малката църква. Народът на Скарклиф веднага схвана какво има предвид техният господар. Властта на Алис вече беше твърдо установена.
— Но… но, милорд — заекна Калвърт. — Не е възможно да пуснеш на този амвон една жена.
— Чу годеницата ми — каза Хю. — Махай се оттук, отче. Моята лейди предпочита да слуша други молитви, не твоите.
За миг Алис се уплаши, че Калвърт ще получи припадък. Устните му трепереха, очите му се пулеха и цялото му тяло се тресеше така, сякаш всички мускули се движеха.
И тогава, без да каже нищо повече, Калвърт грабна тоягата си и излезе тичешком от църквата.
Настъпи тишина. Присъстващите се взираха учудено в Алис, която се бе изправила на крака. Хю я гледаше внимателно, сякаш беше любопитен каква ще бъде следващата й стъпка.
Алис беше като замаяна не от това, което току-що направи, а от факта, че Хю я подкрепи с цялата сила на авторитета си.
Делото му не беше някакъв дребен снизходителен жест. Беше нещо много повече от това. Той бе дал ясно да се разбере, че тя притежава истинска власт върху тези земи.
Това беше вторият път, когато демонстрираше уважение към решенията й. Първият път бе вчера следобед, когато й позволи да върне Ълбърт на мястото му като иконом. А сега се бе противопоставил на един представител на самата Църква, за да подкрепи избора й на проповедник.