Беше показал огромно уважение към нея, помисли си тя изпълнена с гордост. Такова уважение от страна на Хю Безмилостния без съмнение беше трудно спечелена награда и той я даваше само на онези, на които наистина имаше доверие.
— Благодаря, милорд — успя да прошепне тя.
Хю съвсем леко наклони глава. На утринната светлина, струяща през прозорците, кехлибарът в очите му заискри.
— Може би е редно да продължим с молитвите, мадам. Бих искал да тръгна на път, преди слънцето да залезе.
Алис се изчерви силно.
— Разбира се, милорд. — Погледна към Джоан. — Моля, продължи, игуменке. Милорд и неговата свита ги чака дълъг път.
— Да, милейди. — Джоан се изправи с изисканост, която говореше ясно за собствения й благороден произход. — С удоволствие ще се моля за лекото пътуване на лорд Хю и за неговото скорошно завръщане. Сигурна съм, че всички тук искат точно това.
Няколко от монахините се усмихнаха широко на Алис, когато тя седна отново на мястото си. Единствената, чието изражение остана мрачно, бе Катрин. Алис се зачуди за миг дали лечителката не страдаше от някой от пристъпите си на меланхолия.
Джоан се върна в предната част на църквата, за да завърши кратката си, жизнерадостна служба, отнасяща се до предпазливостта по пътищата, след което завърши с молитви за добър път.
Последните молитви бяха произнесени на много добър латински. Беше доста съмнително, че някой друг, освен Алис, Хю, Бенедикт и монахините разбират значението на думите, но това не попречи на селяните да им се насладят.
Алис затвори очи и отправи към Бог своята кратка, безмълвна молитва. Мили Боже, грижи се за тези двама мъже, които обичам толкова много, и пази онези, които пътуват с тях.
Няколко минути по-късно тя плъзна дланта си по дървената пейка, докато докосна ръката на Хю. Той не погледна надолу, но пръстите му обхванаха нейните и ги стиснаха.
След малко вярващите излязоха от църквата, за да наблюдават заминаването. Алис се изправи на стълбите, наблюдавайки как Хю, Бенедикт и двамата войници се качват на конете си.
За малко не забрави прощалния си подарък за Хю. В последния момент си спомни за букетчето билки и инструкциите, които бе написала.
— Един момент, милорд. — Тя пъхна ръка в торбичката, която висеше на кръста й, и забърза към коня на Хю. — Почти забравих. Ще ти дам нещо, което да дадеш на твоя сеньор.
Хю я погледна от височината на седлото си.
— Какво?
— Когато ми описа симптомите на болестта на сър Еразъм, ми се стори, че ми звучат познато. — Алис му подаде билките и свитъка с инструкциите. — Майка ми е записала същите симптоми в бележника си.
— Наистина ли? — Хю взе малката китка и я пъхна в своята кесия.
— Да. Веднъж лекува човек с подобни симптоми. Беше преживял големи трудности по време на битки. Не мога да кажа със сигурност, че сър Еразъм страда от същата болест като онзи човек, но тези билки може и да помогнат.
— Благодаря ти, Алис.
— Кажи му, че лечителят му трябва да следва указанията в този свитък много внимателно. О, и не трябва да позволява да му пускат кръв. Разбра ли ме?
— Да, мадам.
Алис отстъпи назад и се усмихна с треперещи устни.
— На добър път, милорд.
— Ще се върна след седмица — обеща Хю. — Със свещеник, който да ни бракосъчетае.
— Кълна се, милорд, не знам кой изглеждаше по-изненадан — Алис или монахът. — Бенедикт, яхнал една силна колиба, се ухили. — А Алис не се изненадва лесно.
Хю се усмихна едва-едва. Бяха закъснели с тръгването заради настояването на Алис за сутрешните молитви, но той не съжаляваше за забавянето. Беше му достатъчно да разбере, че Алис е загрижена за него дотолкова, че да събере цялото село, за да се моли за пътниците. Знаеше, че несъмнено главната й тревога беше Бенедикт, но нямаше намерение да го казва на момчето и да го притеснява.
Сбогуването беше от онези, които караха човек да иска да се върне възможно най-бързо при домашното си огнище. Хю много се радваше, че има свой дом. И почти имаше съпруга, която да довърши хубавата картина. Скоро, обеща си. Много скоро. Вече почти бе станало.
Двамата войници, които придружаваха Хю и Бенедикт, яздеха на малко разстояние зад господаря си, с готови за стрелба лъкове, в случай че се натъкнеха на разбойници, макар че беше малко вероятно. Дори и най-смелите крадци биха се поколебали да нападнат група от четирима конници, единият от които — явно добре обучен рицар. Ако видът на оръжието не ги обезкуражеше, фактът, че и четиримата носеха отличителните за Хю черни туники, определено щеше да го стори.