Хю не изглеждаше загрижен.
— Сигурен съм, че ще е прекалено заета с управлението на имението, за да има време да се замисля защо така изведнъж реших да пътувам до Лондон.
— Да — отвърна замислено Бенедикт. — Ще се радва на възможността отново да поеме командването. Може би това дори ще я накара да забрави мислите си за провала си относно наследството ми.
— Сестра ти диша чрез предизвикателствата, Бенедикт. Мисля, че задачата да ми помогне да превърна Скарклиф в процъфтяващо имение ще я изкуши да се омъжи за мен много по-сигурно, отколкото сандък, пълен със скъпоценности.
Три утрини по-късно Алис стоеше до Джоан и гледаше как майсторът се катери на следващия покрив, нуждаещ се от ремонт.
— Само още три къщи и ще е готово — доволно отбеляза Алис. — Ако имаме късмет, ще успеем, преди лорд Хю да се върне от Лондон. Той ще е доволен.
Джоан се усмихна.
— А да не говорим за хората, които живеят в тези къщи. Зимата скоро ще настъпи. Ако лорд Хю не беше подсигурил средства за поправките, някои от тези добри хорица щяха да посрещнат снега с дупки в покривите.
— Милорд не би позволил това да се случи. Той самият е много загрижен за хората си.
Алис тръгна по улицата, за да нагледа докъде е стигнала поправката на канавката.
Джоан я погледна, когато тръгна рамо до рамо с нея.
— Ти вярваш дълбоко в намеренията на лорд Хю относно това имение, нали?
— Да Това е много важно за него. Той е човек, който не се извръща настрана от цел или отговорност. — Алис огледа малкото селце. То вече изглеждаше по-добре. Надеждата, която витаеше над него, му придаваше по-здрав вид.
Последните три дни бяха изпълнени с работа за Алис. Бе се заела със задачата си да управлява Скарклиф в мига, в който Хю и малката му свита изчезнаха в облака прах. Беше вълнуващо отново да поеме подобни задължения. Тя разбираше от тези неща.
Мина й през ума, че не е изпитвала подобен ентусиазъм, откак Ралф насила я изкара от дома й.
Хю й бе дал този подарък. Чудеше се дали той има някаква представа, колко много го цени тя.
Две нощи по-късно Алис се събуди от силно чукане по вратата на спалнята си.
— Лейди Алис — обади се приглушен глас. — Лейди Алис.
Алис бавно седна в леглото си. Опита се да събере ума си, разстроен от странен и тревожен сън, пълен с тъмни коридори и невидима заплаха.
— Лейди Алис.
— Един момент — извика тя.
Дръпна тежките завеси покрай леглото си и посегна към халата си. Слезе от високото легло и тръгна боса към вратата.
Отвори я и видя в коридора млада прислужница, вдигнала свещ.
— Какво има, Лара?
— Моля за извинение, че те будя в този час, милейди, но в салона има две монахини от манастира. Казват, че ги изпраща игуменката.
Обзе я тревога. Нещо не беше наред.
— Ще се облека и веднага ще сляза.
— Да, милейди. — Лара се намръщи. — По-добре си вземи наметало. Мисля, че те искат да се върнеш в селото с тях.
Алис отвори вратата по-широко.
— Запали свещта ми с твоята.
— Да, милейди. — Лара влезе в спалнята.
Алис започна бързо да се облича. Когато стана готова, грабна тежкото си вълнено наметало и забърза надолу по стълбите.
Двете монахини я чакаха до студеното огнище. Дънстън и хората му, вдигнати от сън, стояха тихо в сенките.
Жените погледнаха към Алис с разтревожени лица.
— Игуменката ни изпрати, за да те помолим да дойдеш в дома на мелничаря, милейди — каза едната от жените — Най-малкият му син е много болен. Лечителката свърши церовете си и не знае какво друго да опита. Игуменката се надява, че може би ще дадеш някакъв съвет.
Алис си спомни засмяното, тъмнокосо момченце, което бе виждала да си играе пред дома на мелничаря.
— Разбира се, че ще дойда с вас, но не знам какво бих могла да направя. Ако сестра Катрин е изчерпала лековете си, аз едва ли ще имам някой.
— Игуменката смята, че може би си научила някои специални неща от майка си.
Алис се вцепени.
— Майка ми беше много образована жена, но някои от рецептите й са опасни.
— Игуменката и лечителката смятат, че младият Джон умира, милейди — обади се тихо втората жена. — Казват, че няма какво да губим.
— Разбирам. — Алис вдигна полите си и се обърна към стълбището. — Ще взема бележника с рецепти на майка ми.
Когато тя се върна няколко минути по-късно, Дънстън се показа от сенките.
— Ще те придружа до къщата на мелничаря — каза й безцеремонно.
— Не е необходимо.
— Необходимо е — промърмори Дънстън. — Сър Хю сигурно би ме обесил, ако ти позволя да излизаш сама през нощта.