Малко по-късно Алис влетя в малката къща на мелничаря точно когато Катрин слагаше студена кърпа върху трескавото чело на младия Джон.
Алис се ужаси от промените, които бе предизвикала болестта у жизнерадостното дете, което тичаше волно тази сутрин. Очите му бяха затворени. Лежеше неподвижно върху леглото, малкото му телце беше горещо. Дишането му беше тежко и хрипливо. Изстена тихо веднъж-дваж, но явно не усещаше хората около себе си.
— Нищо повече не мога да направя. — Катрин се изправи. — Сега вече е в Божиите ръце.
Лицето й беше по-мрачно от обикновено, но иначе нямаше признаци за друго чувство. Изглеждаше дистанцирана, помисли си Алис, почти незаинтересована, лечителка, която знае и приема границите във възможностите на лекарствата си. Колко по-различна беше майка й. Хелън никога не се предаваше, преди смъртта да вземе жертвата си.
Джоан се прекръсти.
Жената на мелничаря извика с глас, изпълнен с болка, и избухна в сълзи. Съпругът й, широкоплещест мъж с мило лице, я прегърна и несръчно я потупа по раменете.
— Хайде, хайде — шепнеше отново и отново. Погледна безпомощно към Алис над рамото на жена си. Очите му бяха влажни. — Благодаря ти, че дойде, милейди.
— Разбира се — отвърна разсеяно Алис.
Вниманието й беше съсредоточено върху малкия пациент. Отиде до постелята му. Думите на майка й се върнаха в паметта й, докато гледаше Джон. „Определи всички симптоми, преди да приложиш лекарството.“
Джоан се обади тихо от другата страна на леглото:
— Знам, че вероятно не може да се направи много, но не можех да изоставя всяка надежда, преди да се посъветваме с теб.
— Знам обичайните лекарства за треска на дробовете — каза тихо Алис. — Както и сестра Катрин. Сигурно си приложила подходящите?
— Да — каза сковано Катрин. — Всичко, което знам. Но тази треска не се влияе от лекарствата.
Майката заплака по-силно. Мелничарят затвори очи.
Джоан срещна погледа на Алис.
— Казвала си ми, че майка ти е била лечителка и че е създала много уникални отвари. Знаеш ли нещо, което бихме могли да опитаме?
Алис стисна по-силно подвързания с кожа бележник в ръката си.
— Има една или две настойки, които майка ми направи за странни трески, придружени от инфекция на дробовете. Но препоръчваше огромна предпазливост при използването им. Могат да са много опасни.
— Нима има нещо по-страшно от това, пред което е изправено детето сега? — попита просто Джоан.
— Не. — Алис погледна момченцето и разбра, че смъртта вече протягаше ледените си пръсти към него. — Този обрив по гърдите…
— Какво за него? — попита бързо Катрин. — Виждала ли си нещо подобно преди?
— Не, но може би майка ми е виждала. — Алис коленичи до постелята и опипа пулса на детето. Беше слаб и много ускорен. Погледна към мелничаря. — Кажи ми всичко, което можеш, за тази болест. Кога се разболя синът ти, Джон?
— Този следобед, милейди — прошепна мелничарят.
Алис отвори бележника и бързо прелисти страниците, търсейки странни трески на дробовете. Чете известно време. Червенина по гърдите. Хрипливо дишане. Гореща кожа.
— Майка ми пише, че веднъж се е грижила за дете с такива симптоми. — Алис прелисти страницата намръщена.
Жената на мелничаря се размърда леко в прегръдката на съпруга си и изтри сълзите от очите си.
— Оживяло ли е детето?
Алис погледна жената. „Трябва да даваш надежда, освен лекарства, бе й казала веднъж майка й. Надеждата е толкова важна за изцелението, колкото и подходящите билки.“
— Да — тихо каза тя. — Оживяло е.
— Тогава трябва да опитаме това лекарство — помоли жената. — Моля те, милейди.
— Ще го опитаме — увери я Алис, после се обърна към Катрин. — Ще ти дам списък с билките, от които ще имам нужда. Моля те, донеси ги възможно най-бързо.
Лечителката стисна устни.
— Да, милейди.
Алис се зачуди дали не е обидила Катрин, вземайки положението в свои ръце. И така да беше, нищо не можеше да се направи. Погледна към Джоан.
— Трябва ми гърне и чиста вода.
— Аз ще ги донеса — бързо каза игуменката.
— Сложи ги на огъня.
Треската на Джон спря малко преди зазоряване. Дишането му стана по-спокойно. Когато първата светлина на новия ден се появи, вече беше ясно, че детето ще живее.
Мелничарят и жена му плачеха от облекчение, без да се срамуват.
Алис, изтощена от дългото будуване, приклекна за последен път до постелята, за да опипа пулса на момчето. Беше силен и равномерен.
— Мисля, че скоро ще поиска да яде — каза тихо тя.
— Благодаря ти, лейди Алис — каза тихо Джоан.