— Специална зелена чорба — повтори Ълбърт. — Да се сервира на всички. Да, милейди.
— Много е здравословна — обясни Алис. — Искам също така на обяд да се сервират поне три зеленчукови ястия.
— Три зеленчукови ястия. Да, милейди.
— Не позволявай зелето да ври прекадено дълго.
Ълбърт отново записа.
— Да, милейди.
Алис погледна към врящото мляко и пшеница.
— Ашурето да се подслажда с мед. Без него не е вкусно.
— Мед в ашурето. — Перото на Ълбърт стържеше по табличката.
— Ще ти дам списък със съставките на сос с карамфил и кардамон, както и на друг с джинджифил и шафран. Много са вкусни. Ще се сервират с ястия от варена риба и печени меса.
— Да, милейди. — Ълбърт я погледна с внезапна тревога. — Що се отнася до подправките, милейди, откъде ще си ги набавяме?
Алис го погледна изненадано.
— Какво искаш да кажеш? Сър Хю има огромен запас от отлични подправки тук, в крепостта.
Ълбърт се покашля предпазливо.
— Негово благородие пази ключовете от складовете. Дал ми е строго нареждане да ходя при него, когато в кухнята имат нужда от подправки. Но двата пъти, когато отидох при него, за да му поискам подправките, които ми поръчаха готвачите, той много се ядоса.
— Защо?
— Ами… Ъъъ… Беше недоволен от количествата, които исках — каза нещастно Ълбърт. — Каза, че нямам никакъв усет за икономия и че окуражавам готвачите да прахосват.
— Разбирам. — Алис се подсмихна. — Лорд Хю обича да се храни добре, но никога не е готвил собствените си ястия, камо ли да мисли за храната на такова голямо домакинство. Тези готвачи трябва да хранят четирийсет души всеки ден. И още повече при специални случаи.
— Да — съгласи се навъсено Ълбърт.
— Сър Хю може и да е много добър в сметките, но няма никаква представа за количествата на съставките на ястията.
— Да, милейди, така е — съгласи се пламенно Ълбърт.
— Не се тревожи, Ълбърт. Сър Хю ми даде ключовете от складовете, преди да тръгне, и ще останат при мен и след като се върне. Отсега нататък се погрижи списъкът на подправките, които ще са необходими през деня, да ми бъде даван всяка сутрин. Аз ще се погрижа за тях.
В очите на Ълбърт проблесна надежда.
— Няма да се налага да ходя при лорд Хю за подправките?
— Не. Аз ще се занимавам с това.
Ълбърт видимо се успокои.
— Моите благодарности, милейди.
— А сега, за менютата. Ще приготвя няколко. Можеш да ги разменяш както искаш. — Алис се усмихна на две жени. — Уведомявай ме за всяко предложение на готвачите. Сигурна съм, че ще внесат разнообразие в списъка от ястия.
Двете жени засияха.
Алис отиде до масата с яйцата.
— Ястията с яйца са доста хранителни. Искам всеки обед да се сервира поне едно от тях.
— Да, милейди. — Ълбърт погледна яйцата. — Как искаш да бъдат приготвени?
— Най-здравословни са, сготвени с…
— Милейди — извика един слуга от вратата. — Моля за извинение, мадам.
Алис се обърна нататък.
— Какво има, Еган?
— Съжалявам, че те безпокоя, но тук има едно момче. Казва, че трябва да говори с теб незабавно. Твърди, че е въпрос на живот и смърт.
— Момче? — Една от готвачките се намръщи. — Кажи му да си върви. Лейди Алис е заета с по-важни неща.
Алис погледна дребната фигура зад Еган. Видя момче с тъмна коса и жълто-кафяви очи.
Изглеждаше около осемгодишен. Не го познаваше, не беше някое от селските деца. Дрехите му бяха покрити с прах и мръсотия, но бяха с отлично качество.
— Трябва да говоря с дамата. — Момчето сякаш бе останало без дъх. — Много е важно. Няма да си тръгна, преди да съм говорил с нея.
— Така си мислиш ти. — Един от кухненските работници вдигна заплашително лопата за хляб. — Махай се, момче.
— Остави лопатата — каза строго Алис и се усмихна на новодошлия. — Аз съм лейди Алис. А ти кой си?
Момчето изпъна рамене и вдигна брадичка. В този прост жест се съдържаше естествена гордост, която веднага поставяше на заден план мръсните му дрехи и неприятната миризма.
— Аз съм Реджиналд, милейди. Сър Винсънт от Рейвънхол е мой баща.
Ълбърт хлъцна от изненада.
— Рейвънхол.
В кухнята изведнъж настъпи тишина. Малката челюст на Реджиналд се стегна, но той не се смути. Погледът му не се отместваше от лицето на Алис.
— Ти си от имението Рейвънхол? — попита внимателно Алис, докато вървеше към Реджиналд. — Син на сър Винсънт?
— Да. — Реджиналд й се поклони сковано, след което я погледна с очи, изпълнени едновременно с отчаяние и решителност. — Дойдох да те помоля да ми помогнеш да спася имението на баща си и честта на майка си.