Хю присви очи.
— В този момент ме интересуват повече други неща.
— Опита ли бирата? Съвсем прясна е.
— Още не съм я пробвал.
— Хареса ли ти приятното ухание на чаршафите ти? А какво ще кажеш за новите рогозки по пода?
— Алис…
— А новите цветове, които Джулиън и аз толкова внимателно избрахме? Предпочетох кехлибарено, защото подхожда на очите ти.
— Мадам, кълна се, ако не седнеш веднага, ще…
Тя не му обърна внимание, само оправи гънките на полата си.
— А новата ми рокля, сър? Камериерките ми работиха до късно през нощта, за да довършат бродериите. Харесва ли ти?
Той обходи роклята й с един-единствен поглед.
— Мислиш ли, че като те видя да носиш цветовете ми, това ще смекчи гнева ми? — Ръката му стисна здраво страничната облегалка на стола. — Какво може да компенсира отмъщението ми?
Алис се вбеси.
— Направих точно това, което щеше да направиш и ти самият, ако беше тук, когато младият Реджиналд дойде да моли за помощ.
Очите му заблестяха гневно.
— Смяташ да извиниш постъпката си с подобна глупава логика?
— Да, милорд, смятам. Никога не би могъл да ме убедиш, че щеше да оставиш лейди Ема, малкия й син и цялото домакинство да падне в лапите на онзи отвратителен Едуард от Локтън. Дори и като се имат предвид чувствата ти спрямо Рейвънхол, ти си прекалено благороден, за да оставиш невинни да страдат заради твоето отмъщение.
— Ти въобще не ме познаваш.
— Точно тук грешиш. Знам много за теб, сър. И според мен благородството ти се надминава единствено от забележителния ти инат.
Алис хвана полите си, обърна се и избяга от високата маса. Когато стигна до вратата, в очите й пареха сълзи. Втурна се надолу по стълбите, към слънчевата светлина.
Дори не спря, за да погледне назад, когато профуча през портите на крепостта.
Глава 16
Алис не знаеше какво я накара да избере пещерата като посока, в която да тръгне, но по някаква странна причина откри спокойствие в сенките й там, където Хю бе правил любов с нея.
Бяга дълго, без да мисли. Какво бе смятала, че ще постигне, като избяга от крепостта толкова позорно, питаше се сега.
Седна на голям камък близо до входа на пещерата, задъхана от дългото тичане. Беше ужасно изморена. Мрежичката, придържаща косите й, се бе изкривила на една страна. На бузите й бяха разцъфнали огромни червени рози. Меките й кожени обувки бяха измачкани. Полите на новата рокля — изцапани с кал.
Беше толкова сигурна, че щом се успокои, Хю ще разбере защо се бе притекла на помощ на Рейвънхол. Толкова сигурна, че той ще й прости. Хю беше изключително умен мъж, в крайна сметка, не някой грубиян като Едуард от Локтън.
От друга страна, прякорът му не току-така беше Непреклонния, напомни си горчиво. Онези, които го познаваха, твърдяха, че нищо не може да го накара да промени пътя си, щом веднъж е решил какво ще прави. А той бе решил да си отмъсти.
Сърцето й тежеше. Обикновено оптимистичният й поглед върху света се бе превърнал в болезнено, непознато чувство за отчаяние. Беше толкова свикнала да крои планове за бъдещето, че мисълта, че това бъдеще би могло да бъде съвсем празно, й действаше като студен душ.
Погледна надолу към земите на Скарклиф и се запита мрачно как ще се омъжи за човек, който няма сърце.
Може би беше време отново да помисли за живот зад спокойните, уютни стени на манастира.
Може би беше време да забрави току-що покълналите мечти за любов. Странно, но преди да срещне Хю, никога не бе мечтала по този начин.
Алис се опита да обмисли положението спокойно и логично. Още не беше омъжена. Все още имаше време да избяга от този годеж.
Можеше да принуди Хю да изпълни своя дял от сделката, която сключиха. Все пак той беше човек, на чиято дума можеше да се разчита. Вчерашните събития в Рейвънхол бяха достатъчно красноречиво доказателство. Бе удържал на дадената й дума, въпреки че това му струваше отмъщението.
Разбира се, съществуваше вероятността той да е истински щастлив от разтрогването на годежа, помисли си унило. Тя се бе оказала много по-неудобна, отколкото Хю бе очаквал.
Тази мисъл отново върна сълзите в очите й. Понечи да ги изтрие с ръкава на роклята си, поколеба се, после се подчини на желанието да си поплаче. Сведе глава върху скръстените си върху коленете ръце и се предаде на бурята от чувства, която бушуваше в душата й.
Никога през живота си не се бе чувствала толкова сама.
Мина много време, преди да се поуспокои. Постепенно спря да хълца, седеше тихо, сложила глава на ръцете си.