И тогава си прочете наум няколко кратки, нравоучителни лекции.
Нищо не се решаваше със сълзи. Няма смисъл да си губиш времето, съжалявайки за минали неща. Всъщност, дори ако имаше възможност да върне времето назад, пак щеше да направи същото. Не би могла да обърне гръб на малкия Реджиналд и Ема.
Беше толкова убедена, че Хю ще разбере, толкова сигурна, че той би направил това, което направи и тя.
Но явно бе допуснала грешка в преценката си за тъмната легенда, която представляваше Хю.
Човек трябва да оставя грешките зад себе си, Трябваше да върви напред. Ако беше научила поне едно нещо в живота си, то това беше, че жената трябва да е силна, ако иска сама да управлява съдбата си.
Трудността, пред която бе изправена сега, беше в това, че си имаше работа с мъж, научил същия урок.
Изтри сълзите си, пое си дълбоко въздух и бавно вдигна глава.
Първото нещо, което видя, беше Хю.
Беше се облегнал на стената на пещерата, пъхнал небрежно палци в колана си. Изражението му беше неразгадаемо.
— Явно имаше за цел да шокираш свещеника — каза той. — Не вярвам някога да са му предлагали такова забавление по време на обяд.
Стомахът й се сви.
— Откога стоиш тук и ме шпионираш, сър? Не съм те чула да идваш.
— Знам. Беше прекалено заета със сълзите си.
Алис извърна поглед от лицето му.
— Защо дойде, да продължиш да ме дразниш ли? Ако е така, трябва да те предупредя, че не съм в настроение за още спорове.
— Странно, досега борбата никога не те е изморявала, мадам.
Тя го изгледа гневно.
— За Бога, Хю, стига ми толкова.
— В интерес на истината, на мен също.
Горчивината в тона му я смути, но тя бързо потуши пламналата искрица надежда.
— Да се извиниш ли си дошъл, милорд?
Той се усмихна едва-едва.
— Не насилвай късмета си, Алис.
— Не, разбира се, че не си дошъл тук по такава логична, разумна причина. Е, милорд, защо ме последва тогава, ако не за да се извиниш?
— Казах ти да не идваш в пещерите сама.
Избягваше въпроса, помисли си тя изненадана. Това не му беше присъщо.
— Да, така е. Направи го в деня, в който ми даде пръстена си. — Тя погледна към широкия оникс върху палеца си. Отново я обзе тъга. — Но, разбира се, това ми прегрешение е нищо в сравнение с ужасните ми вчерашни грехове.
— Да. Така е.
Щеше й се да знае какво си мисли той. Не изглеждаше особено ядосан все пак. Мина й през ума, че самият Хю може да не е съвсем сигурен за собствените си чувства. Искрицата надежда отново припламна.
— Да не би да си дошъл, за да ми кажеш, че искаш да развалиш годежния ни договор? — попита хладно тя.
— Ще ме съдиш ли, ако го направя?
Тя настръхна.
— Не ставай смешен. Ние сключихме сделка, ако си спомняш.
— Да. — Хю се изправи и се отдръпна от стената. Наведе се към нея, хвана я за раменете и нежно я повдигна — Няма да ме съдиш за нарушаване на обещание, нали?
— Не, милорд.
— Всъщност много ще се радваш да избягаш в някой манастир. Така ли е?
Тя се вцепени.
— Милорд, знам, че си много ядосан заради това, което направих, но искам да знаеш…
— Тихо. — Очите му блестяха. — Няма да говорим повече за това, което се случи вчера.
Тя премига.
— Няма ли?
— След много размисли стигнах до извода, че това, което се случи вчера в Рейвънхол, не е по твоя вина.
— Не е ли?
— Не — Той свали ръцете си от раменете й. — Вината беше моя и само моя.
— Нима? — Алис се чувстваше така, сякаш току-що бе преминала през вълшебна врата и се бе озовала в непозната земя, където обичайната логика бе леко изкривена.
— Да. — Хю кръстоса ръце на широките си гърди. — Не ти обясних ясно границите на властта, която ти дадох. Не бях предвидил всички възможни ситуации. Не бях взел предвид мекото ти сърце.
— Едва ли би могъл да го направиш, сър. — Алис усети, че започва да става язвителна. — Като се има предвид, че въобще не знаеш какво е да имаш сърце. И може би е добре да знаеш, че дори и да ми бе забранил изрично да се притичам на помощ на Рейвънхол, аз нямаше да ти се подчиня.
Хю се усмихна леко.
— Не знаеш кога да спреш, нали, Алис? И като си помисли човек, че мен наричат Непреклонния. Би могла да ми даваш уроци в това отношение.
— Все още смятам, милорд, че ако беше тук и бе видял как младият Реджиналд моли за помощ, дори камъкът, който имаш вместо сърце, щеше да се трогне.
— Малко вероятно. Щях да продължа да гледам към крайната си цел.
— Сър, това момче е твой кръвен родственик, независимо дали ти харесва или не. Още нещо, той и майка му нямат нищо общо с това, което се е случило в миналото. Никой от живите днес няма нищо общо с това. Оставете на мира греховете от миналото.