— Да. — Тя се стресна от тона му. — Но не разбирам. Защо е толкова важно да си мълча?
— Защото цялото село видя колко те ядоса той в църквата. — Хю коленичи до трупа на монаха. — И защото всички знаят, че разбираш от билки и отвари.
Кръвта й се смрази. Призля й. Преглътна няколко пъти, опитвайки се да не повърне.
— Мили Боже. Хората биха могли да си помислят, че съм имала мотив да убия бедния Калвърт и че познавам достатъчно отровите, за да го сторя.
— Няма да позволя жена ми да бъде обект на подобна клюка, ако това може да се избегне. — Хю развърза кожената кесия от колана на Калвърт. — Тази земя е била свидетел на достатъчно легенди и проклятия. Не искам да се прибавят и нови към старите.
Алис беше като замаяна. Почти не осъзнаваше какво прави Хю. Коленете й трепереха и тя подпря ръка на стената на пещерата, за да не падне.
— А ако подобна клюка не може да се избегне?
Хю сви рамене, докато се изправяше с кесията на Калвърт в ръка.
— Тогава аз ще се оправям.
— Разбира се. — Алис усети внезапен студ. — Изглежда ми е писано да ти причинявам непрекъснати неудобства, милорд.
— Да, но без съмнение, ще има и компенсации. — Той отвори кесията и разгледа съдържанието й. — Интересно.
Изражението му най-после успя да привлече вниманието на Алис. Собственото й любопитство надделя.
— Какво има?
Хю извади свитък пергамент и внимателно го разгъна.
— Карта.
Тя пристъпи към него.
— На какво?
Хю разглежда рисунката. Когато най-после вдигна поглед, златистите му очи блестяха.
— Мисля, че е възможно това да е карта на тунелите в пещерите на Скарклиф. Или поне на онези тунели, които Калвърт е имал време да проучи.
Алис забърза към Хю и погледна към картата.
— Виж, милорд, отбелязал е някои от тунелите. Виж, тук е отбелязал, че тези два тунела са празни. — Погледна към Хю. — Празни, но от какво, как мислиш?
— Не вярвам нашият монах да е прекарвал времето си в пещерите в молитви. Изглежда така, сякаш е търсил нещо. А в пещерите има само едно съкровище, което би изкушило човек да влезе в тях.
— Камъните от Скарклиф — прошепна Алис като хипнотизирана.
— Да. Може би е бил убит заради тях.
— Викал си ме, сър. — Джулиън спря при вратата на кабинета.
— Да. — Хю остави работата си. — Влез, Джулиън. Искам да говоря с теб.
— Предполагам, че ще ме изпратиш в Лондон със съобщение преди сватбения пир този следобед. — Джулиън влезе в стаята и застана пред бюрото на Хю. — С голямо нетърпение очаквах банкета. Храната тук напоследък доста се подобри, не си ли забелязал?
Хю присви очи.
— Забелязал съм. Но не съм те извикал, за да обсъждаме добре подправените блюда, които се сервират на масата ми.
— Разбира се, че не. — Джулиън се усмихна. — Надявам се, че знаеш на кого да благодариш за отличните ястия, на които се наслаждаваме.
— Нито пък имам нужда от още наблюдения за добре организирания начин, по който сега функционира домакинството ми. До гуша ми дойде от подобни забележки. Много добре знам, че подобренията са в резултат от уменията на годеницата ми да се грижи за домакинство.
— Естествено — промърмори Джулиън. — В такъв случай, с какво мога да ти бъда полезен, милорд?
Хю започна да почуква с пръсти по бюрото.
— Имаш добър запас от изящни комплименти и парфюмирани думи, нали, Джулиън?
Лицето на Джулиън изведнъж придоби скромен вид.
— Наистина се занимавам с поезия и съм написал няколко песни, сър.
— Отлично. Имам нужда от списък с комплименти.
Джулиън се смути.
— Списък?
— Три или четири ще свършат работа.
Джулиън се покашля.
— Ами… Какви комплименти предпочиташ, милорд? Може би искаш да съсредоточа вниманието си върху уменията ти с меча или върху победите ти в битките? Мога също да напиша някой друг ред за твоята вярност и чест.
Хю се втренчи в него.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Каза, че искаш комплименти, милорд.
— Не за мен — сопна се Хю. — За годеницата ми.
Погледът на Джулиън се развесели.
— А. Разбирам.
Хю сложи ръце върху бюрото си и се намръщи.
— Мога да върша много неща, пратенико, но не и да измислям комплименти, които да се харесват на дамите. Искам да ми напишеш списък с красиви фрази, които да запомня и да казвам на невестата си. Разбра ли?
— Да, милорд. — Джулиън се усмихна самодоволно. — И мога да кажа, сър, че както винаги, си наел най-подходящия човек за тази задача. Обещавам, че няма да те разочаровам.
На следващата вечер Алис се разхождаше из голямата спалня на Хю и се опитваше да успокои тръпнещото усещане в стомаха си. Никога преди не се бе чувствала толкова неспокойна. Тя и Хю вече не бяха партньори в сделка, бяха съпруг и съпруга.