Той се размърда и се протегна внимателно, за да не я събуди. Тя се бе сгушила до него. Кожата й бе толкова мека! Докосна извивката на бедрото й, изпълнен с благоговение. Толкова топла. А уханието й беше по-хубаво от аромата на най-рядката подправка.
Тя се размърда леко, откликвайки на докосването му дори насън. Той я прегърна и тя се сгуши още по-близо до него. Бе направил добър избор. Алис беше точно такава, каквато изглеждаше, че е онази вечер, когато смело се изправи срещу него в дома на чичо си и се осмели да иска сделка, осигуряваща бъдещето й и това на брат й.
Всичко и още повече. Той беше най-щастливия мъж на земята. Беше се надявал да си намери съпруга, притежаваща качества като смелост, чест и интелигентност, които бяха толкова важни за него. А бе намерил такава, която освен всичко това го и обичаше със сладка, гореща страст, която му отнемаше дъха.
— Изглеждаш доволен от себе си, милорд — обади се сънливо Алис. — За какво мислиш?
Той я погледна.
— Затова, че противно на по-раншните ти страхове, въобще не съм бил измамен, плащайки булчинската ти цена. Ти определено струваш два пълни сандъка с подправки.
Алис се изкикоти приглушено.
— Сър, ти си един негодник и никакъв кавалер.
Тя стана, грабна една възглавница и започна безмилостно да го налага с нея.
Хю избухна в гръмогласен смях, правейки привидни усилия да се защити.
— Предавам се.
— Искам нещо повече. — Алис отново го тупна с пухкавото си оръжие. — Искам извинение.
Той изтръгна възглавницата от ръцете й и я захвърли настрани.
— А какво ще кажеш за един комплимент?
Тя нацупи устни замислено.
— Трябва първо да го чуя, преди да реша дали ще ме удовлетвори толкова, колкото едно извинение.
— Гърдите ти са сладки и закръглени като пресни праскови. — Хю нежно хвана едната.
— Това е много хубав комплимент — заключи Алис.
— Има още много там, откъдето идва този — обеща той.
— Хмм.
Той я дръпна върху себе си. Алис беше толкова мека и топла, толкова женствена. Погали красиво оформената й скула. Спомни си деня, в който я спаси от крадците в Ипстоук. Спомни си начина, по който тя се втурна към него. Сякаш знаеше още тогава, че мястото й е в прегръдката му.
— Още много — прошепна той.
Алис сгъна ръце на гърдите му.
— Е, милорд, комплиментите наистина са приятно нещо и ще очаквам с нетърпение да чуя още, но смятам, че в този случай няма да свършат работа.
— Още искаш да ти се извиня?
— Не. — Тя се изкикоти. — Искам един подарък.
— Подарък?
— Да.
— Какъв подарък? — попита той, внезапно изпълнен с подозрение.
Пъхна пръстите си в разбърканите й коси. Изглеждаше толкова прекрасна, легнала тук, в леглото му. Той потрепери при мисълта, че ако не беше старата легенда и тази прищявка на съдбата, въобще нямаше да я намери.
И тогава отново си помисли, че може би съдбата му е предопределила още с раждането му един ден да я намери.
Алис се усмихна лъчезарно.
— Още не знам. Нека да задържа този подарък като резерва, така да се каже, докато реша да си го поискам.
— Не се и съмнявам, че ще съжалявам за това, но не съм в настроение да сключвам сделки с теб тази нощ. Имаш обещанието ми за бъдещ подарък, мадам.
Тя изпърха с мигли.
— Много си мил, милорд.
— Знам. Това, без съмнение, е един от най-големите ми недостатъци.
На следващата сутрин Дънстън се изплю в праха, както му беше навик, загледан в увисналата врата на склада.
— Хубав ден, милорд.
— Да. — Хю разгледа счупената врата с огромно задоволство. — Не се очертава да вали, а това означава, че ще успеем да свършим работата на двора.
Беше много доволен от напредъка, който бе постигнал Скарклиф за толкова кратко време. И последната селска къща беше поправена. Новата канавка беше довършена, а мостът над реката отново беше здрав и стабилен. Първите точки от списъка с намеренията му бяха осъществени.
Бе дошло време да се погрижи за някои неотложни работи в самата крепост. Неща като увисналата врата на склада. Дрънченето на инструменти огласяше двора.
— Не може да се каже, че няма хора — каза Дънстън. Първоначално Хю се бе изненадал от броя на селяните, дошли рано тази сутрин, за да помагат. Не им бе заповядвал да дойдат. Просто бе обявил, че има работа за вършене за онези, които могат да отделят малко време.
На практика обаче всеки трудоспособен мъж в Скарклиф бе дошъл, понесъл някакъв инструмент, и всички се заловиха за работа с изумителен ентусиазъм.
— Можем да благодарим на съпругата ми за броя на работниците ни днес — каза сухо Хю. — Изглежда е направила изключително впечатление на селяните, докато аз бях в Лондон.