— Това е единственото оръжие, което жена ми смята за разумно да използвам — промърмори Хю.
Винсънт помълча известно време. Конските копита потропваха тихо в праха. Няколко от монахините в двора на манастира погледнаха към двамата мъже. Синът на мелничаря им махаше енергично от вратата на къщата им.
— Сър Хю, сър Хю — извика весело момчето.
Хю вдигна ръка за поздрав. Младият Джон се засмя доволно.
Винсънт погледна как момченцето изчезна във вътрешността на къщата, после се обърна към Хю:
— Казват, че Еразъм от Торнууд е на смъртно легло.
— Да.
— Ще ми липсва — каза искрено Винсънт. — Като се изключи заповедта му да не се бием един срещу друг, той беше добър сеньор.
— Много добър.
Винсънт погледна към поправените къщи.
— Направил си много тук през последните няколко месеца, сър Хю.
— Да. С помощта на съпругата ми. — Хю усети как го изпълват гордост и задоволство. В Скарклиф вече царяха ред и сигурност През пролетта имението отново щеше да разцъфне както преди.
— Кажи ми — обади се Винсънт — все още ли искаш Рейвънхол, или си доволен и от това имение?
Хю повдигна вежди.
— Питаш ме дали ще завзема Рейвънхол, когато смъртта на Еразъм ме освободи от дадената клетва?
— Питам те дали ще се опиташ да го завземеш — поправи го сухо Винсънт.
— Да се опитам? — В гърлото му се надигна смях и отекна по улицата, привличайки вниманието на монахините от другата страна на манастирската стена.
— Радвам се, че намираш този въпрос смешен. — Винсънт го наблюдаваше разтревожен. — Все още чакам отговора ти.
Хю успя да овладее смеха си.
— Рейвънхол ще е в безопасност, докато жена ми смята милейди Ема за своя приятелка. Не искам да слагам началото на безкрайната кавга, която съм сигурен, че ще трябва да понеса, ако обсадя Рейвънхол.
Винсънт премига като бухал, после се ухили.
— Нещо ми подсказва че вече си започнал да привикваш с живота на женения мъж.
— Има и по-лоши неща от това.
— Да. Има.
На следващата утрин небето бе покрито от тъмни, зловещи облаци Хю бе принуден да запали свещ на бюрото си, за да могат той и Бенедикт да работят.
Хю тъкмо разглеждаше един списък с подправки, когато забеляза, че пламъкът на свещта трепти някак странно. Остави перото и потри очи. Когато отново ги отвори, забеляза, че пламъкът е станал голям. Прекалено голям.
— Нещо не е наред ли, сър? — Винсънт се наведе през бюрото със загрижено изражение.
— Не — Хю разтърси глава, за да прогони паяжините, които явно бяха обвили ума му.
Чертите на Бенедикт започнаха да се сливат. Очите и носа му се приближиха към устата му.
— Лорд Хю?
Хю се опита да се концентрира. Лицето на Бенедикт възвърна нормалното си изражение.
— Свърши ли с изчисленията?
— Да. — Бенедикт премести чашите със зелен чай, които им бяха донесени преди малко — Ще приключа сметките до утре, така че Джулиън да може да ги занесе в Лондон. Сър, сигурен ли си, че си добре?
— Защо, по дяволите, тази свещ танцува така? Тук не става течение.
Бенедикт погледна към свещта.
— Пламъкът ми изглежда съвсем спокоен, сър.
Хю се втренчи в него. Пламъкът се издигаше високо нагоре. И имаше странен розов оттенък. Розови пламъци?
Той откъсна погледа си от свещта и погледна към картината на стената. Еднорогът върху нея сякаш оживя. Обърна изящната си глава и го изгледа с неприкрито любопитство.
— Чаят — прошепна Хю.
— Милорд?
Хю погледна полупразната чаша пред себе си Ужасно предчувствие се промъкна в размътения му мозък.
— Ти пи ли? — Гласът му беше дрезгав шепот.
— От зеления чай ли? — Чертите на Бенедикт затрептяха също като пламъка на свещта. — Не. Не го обичам. Знам, че Алис го намира много подходящ за повдигане на духа, но аз не го харесвам. Обикновено го изхвърлям в най-близкия канал.
— Алис. — Хю сграбчи ръба на бюрото си, когато стаята бавно започна да се върти. — Чаят.
— Какво има, милорд?
— Извикай я. Извикай Алис. Кажи й… кажи й… отрова.
Бенедикт скочи на крака.
— Сър, това е невъзможно. Как се осмеляваш да я обвиниш в отровителство?
— Не Алис… — Хю едва говореше. — Това е работа на Рейвънхол. Вината е моя. Не трябваше да ги пускам в крепостта…
Той се строполи тежко на пода и до съзнанието му едва достигна шумът от стъпките на Бенедикт по коридора. И тогава еднорогът излезе от картината на стената, дойде до него и го погледна мрачно.
— Така беше и с майка ти и баща ти — каза тихо еднорогът.
Глава 18
— Милорд, ще бръкна с пръсти в гърлото ти. Моля те да не ми ги отхапваш. — Алис клекна до Хю, обърна главата му и разтвори устата му.