— Вече е била в чашата?
— Да, сър. В кухните винаги е много оживено Няколко капки от много силна отрова на дъното на чашата едва ли ще бъдат забелязани, когато чаят се налива в нея.
— Нима няколко капки са достатъчни, за да убият човек?
— Отварите от някои билки са много отровни. — Някои отвари, но не много, добави наум Алис. А билките, използвани за тези отрови, са много редки, поне според бележника на майка й.
Бенедикт погледна към сестра си над заспалия Хю.
— Не е тайна коя посуда използва сър Хю. Не би било много трудно за отровителя да познае чашата му.
— Да. — Алис продължи да крачи, стиснала ръце зад гърба си. — Сър Дънстън, аз ще се заема с това разследване, разбираш ли ме? Една война с Рейвънхол ще струва много човешки животи и аз няма да си изцапам ръцете с кръвта на невинни хора, ако има и друг начин.
— Можеш да си сигурна, мадам, че няма да има друг начин, когато сър Хю се събуди. — Изражението на Дънстън беше направо диво. — Той ще си отмъсти веднага щом укрепне достатъчно, за да седи на коня.
Алис погледна към Хю. Никой не знаеше по-добре от нея, че веднъж решил ли е да действа, нищо не може да го спре.
Тя се обърна с лице към Дънстън и Бенедикт.
— В такъв случай трябва да действам бързо.
Алис затвори бележника на майка си, опря ръце на бюрото си и погледна младия кухненски прислужник, който стоеше пред нея.
— Ти ли занесе зеления чай на сър Хю тази сутрин, Люк?
— Да, милейди. — Люк гордо се ухили. — Удостоен съм с честта всяка сутрин да му нося чая.
— Кой те удостои с тази чест?
Люк я погледна учудено.
— Мастър Ълбърт, разбира се.
— Кажи ми. Люк, днес спира ли се да разговаряш с някого, на път за кабинета на лорд Хю?
— Не, милейди. — В очите на момчето се появи тревога. — Въобще не съм спирал, кълна се. Отидох направо в кабинета му точно както ми беше заповядано. Кълна се, чаят беше още топъл, когато го занесох. Ако е бил студен, когато негово благородие е пил от него, вината не е моя, милейди.
— Успокой се, Люк. Чаят беше достатъчно топъл — увери го Алис.
Люк засия.
— Значи лорд Хю е доволен от услугите ми?
— Бих казала, че тази сутрин е бил доста изненадан от тях.
— В такъв случай, мастър Ълбърт може би скоро ще ми позволи да сервирам в голямата зала — каза доволно Люк — Това е най-голямото ми желание. Майка ми ще бъде горда с мен.
— Сигурна съм, че скоро ще постигнеш целта си, Люк. Изглеждаш ми решително момче.
— Така е, милейди — увери я пламенно Люк. — Лорд Хю ми каза, че истинската сила на всеки човек, независимо от положението му в обществото, е в неговата решителност и воля. Ако те са силни, човек постига целите си.
Въпреки тревогата си, Алис се усмихна при мисълта, че Хю съветва един прислужник от кухнята.
— Лорд Хю наистина казва мъдри неща. Кога ти е казал това?
— Вчера сутринта, когато го попитах как може да пие зелен чай всеки ден. Аз самият никога не го докосвам.
Алис въздъхна.
— Можеш да се върнеш към задълженията си, Люк.
— Да, милейди.
Алис изчака, докато Люк излезе от кабинета й, преди отново да отвори бележника на майка си. Един въпрос получи отговора си. Люк беше честно момче. Повярва му, когато й каза, че не е срещал никого, докато е отивал към кабинета на Хю.
Това означаваше, че отровата не е била сложена в чашата след наливането на чая.
Което, на свой ред, говореше, че се търси отрова, която би могла да се сложи, без да бъде забелязана, на дъното на чиста чаша. Трябваше да е толкова силна, че само няколко капки да успеят да причинят болест или смърт.
Стисна силно очи при мисълта, че за съвсем малко не изгуби Хю. По тялото й премина студената тръпка на ужаса.
Трябваше да открие отровителя, преди той или тя да удари отново Трябваше да го открие, преди Хю да обсади крепостта на братовчед си и да унищожи завинаги малката искрица надежда за мир между Рейвънхол и Скарклиф.
Алис се съсредоточи върху бележките на майка си, отнасящи се до отровни отвари от билки.
Когато се приготви по тази рецепта, малкото количество може да успокои силни болки в червата. Но ако се даде прекалено много, ще убие.
На вратата се почука дискретно.
— Влез — извика Алис, без да сваля поглед от страницата.
Ълбърт показа глава.
— Викала си ме, милейди?
— Да, Ълбърт. — Алис го погледна. — Искам да се погрижиш днес всяка чиния и чаша в тази къща да бъдат изтъркани добре, преди да се сервира нещо.
— Но всичко се мие след всяко хранене, милейди, точно както ти поръча — заекна Ълбърт, явно смутен от заповедта й.
— Знам, Ълбърт, но искам днес отново да бъдат измити, преди да се сервира обядът. Ясно ли е?