И всичко това заради шахмата. В началото играеха в седем часа, след вечерята, със справедлива преднина за лекаря поради видимото превъзходство на противника, но всеки път с все по-малко преднина, докато се изравниха като партньори. По-късно, когато дон Галилео Даконте откри първото кино, Херемия де Сент Амур стана един от най-редовните му посетители и шахматните партии се сведоха само до вечерите, когато не прожектираха нов филм. По това време вече бяха станали такива големи приятели, че докторът го придружаваше в киното, но винаги без съпругата си, отчасти защото тя нямаше търпение да следи нишката на сложните сюжети и отчасти защото нюхът винаги му беше подсказвал, че Херемия де Сент Амур не е добра компания за никого.
Само неделният ден на доктора бе различен. Тогава ходеше на тържествена литургия в катедралата, после се връщаше и си оставаше вкъщи да почива и чете на терасата към градината. Рядко посещаваше някой пациент в почивния ден, освен ако не беше крайно спешен случай, и от много години вече не поемаше никакъв обществен ангажимент, освен ако не беше много задължаващ. В този ден, на Петдесетница, по някакво рядко стечение на обстоятелствата се бяха случили две особени събития: смъртта на приятел и юбилеят на изтъкнат негов ученик. Но вместо да се прибере направо вкъщи, както бе решил, след като установи смъртта на Херемия де Сент Амур, той се остави да го поведе любопитството.
Щом се качи във файтона, пак прегледа набързо предсмъртното писмо и заповяда на кочияша да го откара на един труден адрес в стария Квартал на робите. Това решение беше толкова необичайно за неговите навици, че кочияшът поиска да се увери дали няма някаква грешка. Не, нямаше: адресът беше съвсем ясен, и този, който го бе написал, явно е имал причини да го знае много добре. Тогава доктор Урбино се върна към първия лист и се потопи отново в този извор на нежелани разкрития, които биха могли да променят живота му, дори на неговата възраст, ако успееше да убеди сам себе си, че не са бълнувания на изпаднал в пълно отчаяние човек.
Небето много отрано бе развалило настроението си и беше облачно и хладно, но нямаше опасност да завали преди обяд. Стараейки се да намери по-кратък път, кочияшът се навря в кривите калдъръмени улички на колониалния град и се наложи няколко пъти да спира, за да не се подплаши конят от шумните тълпи ученици, и енориаши, които се завръщаха от литургията за Петдесетница. По улиците имаше книжни гирлянди, музика и цветя, а момичета с пъстри чадъри и муселинени волани наблюдаваха от балконите празничното шествие. На площад Катедралата, където статуята на Освободителя едва се различаваше сред африканските палми и новите улични стълбове с глобуси, имаше задръстване от автомобили, тъй като черквата бе пуснала, а в почтеното и шумно Енорийско кафене не се намираше никакво местенце. Единствената кола с кон тук беше на доктор Урбино и се отличаваше от малкото, останали в града, по винаги блестящия си лачен гюрук и по обковките от бронз, за да не ги разяжда селитрата, а колелата и стръките бяха боядисани в червено с позлатени ръбове като на галапредставления във Виенската опера. Освен това, докато и най-превзетите фамилии се задоволяваха кочияшите им да бъдат облечени в чисти ризи, докторът продължаваше да изисква от своя ливреята от излиняло кадифе и цилиндъра на цирков дресьор, които бяха не само анахронизъм, но и се смятаха за липса на милосърдие в карибските горещници.
Въпреки своята почти маниакална любов към града, който познаваше по-добре от всеки друг, доктор Хувенал Урбино много рядко бе имал повод, както тази неделя, да се впусне без колебание във врявата на стария Квартал на робите. Кочияшът трябваше много да обикаля и често да пита, за да намери адреса. Доктор Урбино разпозна отблизо унинието на блатата, потискащото им безмълвие, задушливите газове, които в толкова безсънни утрини стигаха до спалнята му, смесени с уханието на жасмини в двора, и чиято миризма той възприемаше като полъх от миналото, без връзка с неговия живот. Но смрадта, толкова пъти идеализирана от носталгията, се превърна в нетърпима действителност, когато файтонът заподскача из калта, където лешояди се биеха за отпадъците от кланицата, довлечени от разбуненото море. За разлика от квартала Лос Вирейес, където къщите бяха от каменна зидария, тук те бяха от обезцветили се дъски и с ламаринен покрив, като повечето бяха наколни, за да не нахлува приливът през откритите клоаки, наследени от испанците. Всичко имаше мизерен и жалък вид, но откъм потъналите в мръсотия лавки гърмеше музиката от необуздания пир на бедняшката Петдесетница. Когато най-сетне намериха адреса, подир файтона тичаше банда голи хлапаци, които се подиграваха на театралните одежди на кочияша, и той трябваше да ги сплашва с камшика. Доктор Урбино, подготвен за потайно посещение, разбра прекалено късно, че няма по-опасна наивност от наивността на неговата възраст.