После грабна куфара, който вече беше приготвила, и излезе от къщата. Докато се отдалечаваше, повтори през шепот едно от правилата на Шамс: «Никога не е късно да се запиташ: «Готов ли съм да променя живота си? Готов ли съм да се променя отвътре?» Наистина е много жалко, ако и един-единствен ден в живота ти е същият, както предишния. Във всеки миг, с всяка нова глътка въздух трябва да се обновяваш отново и отново. Има само един начин да се родиш за нов живот: да умреш преди смъртта.»
Аладин
Коня, април 1248 година
Блъскаше ме ту топлина, ту студ, през минута променях решението си как да се държа и три седмици след смъртта на Шамс най-после набрах смелост да отида да разговарям с баща си. Заварих го в библиотеката, седеше застинал като статуя от алабастър сам край огъня и по лицето му подскачаха сенки.
— Може ли да поговоря с теб, татко? — попитах.
Той ме погледна бавно и разсеяно, сякаш бе изплувал от морето на унеса, и не каза нищо.
— Знам, татко, че според теб имам пръст в смъртта на Шамс, но искам да те уверя, че…
Най-неочаквано той вдигна ръка и ме прекъсна.
— Думите пресъхнаха между нас, синко. Нямам какво да чуя от теб и да ти кажа в отговор — изрече баща ми.
— Много те моля, не приказвай така. Нека ти обясня — рекох с разтреперан глас. — Заклевам се в Бога. Не съм аз. Познавам хората, които са го извършили, но не съм аз.
— Синко — пак ме прекъсна баща ми и скръбта му беше изместена от вледеняващото спокойствие на човек, който най-после е приел ужасната истина, — твърдиш, че не си ти, но по полите на дрехата ти има кръв.
Трепнах и тутакси проверих края на дрехата си. Дали беше вярно? Дали от онази вечер по мен беше останала кръв? Погледнах пешовете, после и ръкавите, дланите и ноктите си. Всичко изглеждаше чисто. Когато вдигнах отново глава, се взрях в очите на баща си и чак тогава схванах какъв малък капан ми е заложил.
Бях се издал, като неволно бях проверил дали по дрехата ми няма кръв.
Вярно е. Наистина отидох онази вечер при тях в пивницата. Именно аз казах на убиеца, че Шамс има навика да се усамотява вечер на двора. И по-късно същата нощ докато Шамс разговаряше под дъжда със своя убиец, бях сред шестимата, които подслушваха при градинския зид. А когато решихме да нападнем, понеже вече нямаше връщане назад и убиецът протакаше, им показах как да проникнат в двора. Но нищо повече. Ограничих се с това. Не съм участвал в побоя. Шамс беше нападнат от Байбарс, а Иршад и другите му помагаха. И когато те се уплашиха, Чакалова глава довърши започнатото.
По-късно изживявах наум отново и отново случилото се толкова пъти, че вече ми е трудно да кажа кое е истина и кое — плод на въображението ми. Един-два пъти си съчинявах спомен как Шамс ни се изплъзва и изчезва в непрогледната нощ и образът бе толкова ярък, че аз бях на път да повярвам.
Уж Шамс вече го няма, а следите му са навсякъде. Танците, поезията, музиката и всички неща, за които си мислех, че ще изчезнат, след като той се махне, си останаха, сякаш бяха пуснали корен в живота ни. Баща ми стана поет. Шамс беше прав. Счупи ли се едно от гърнетата, се чупи и второто.
Татко ми винаги си е бил обичлив. Прегръщаше хора от всякаква вяра. Държеше се добре не само с мюсюлманите, но и с християните, юдеите и дори езичниците. След като Шамс се появи в живота му, кръгът от хора, които той обичаше, се разшири дотолкова, че обхвана и най-изпадналите: блудници, пияници и просяци, най-голямата паплач.
Убеден съм, че е в състояние да обикне дори убийците на Шамс.
Имаше и досега има само един човек, когото той не успя да обикне: родния си син.
Султан Валад
Коня, септември 1248 година
Блудници, просяци, пияници, сираци и крадци… Той раздава на престъпници всичкото си злато и сребро. След онази ужасна нощ баща ми вече не е същият. Всички твърдят, че от скръб е обезумял. Попитат ли го какво прави, разказва за царя на арабите Имр ал-Каис, когото всички обичали и който бил баснословно богат и красив, но един ден най-неочаквано се отказал от съвършения си живот. Облякъл се като дервиш, раздал цялото си богатство и тръгнал да обикаля от място на място.
— Ето какво става, когато загубиш любим — обяснява баща ми. — Такава загуба заличава царското в теб и ти носи дервишкото. Сега, след като Шамс си отиде завинаги, аз също си отидох. Вече не съм книжник, не съм и проповедник. Аз съм олицетворение на нищото. Тук е моята фанаа[34], тук вътре — моята бака[35].