Започна ли да съчинявам стихотворение, никога не знам предварително какво ще кажа. То може да е дълго, може да е и късо. Не го обмислям. И когато стихотворението е готово, отново замлъквам. Живея в тишина. И подписвам совите газели[37] именно така, с Тишина, Khamush. Или с Шамс от Тебриз.
Светът се движи и се променя с бързина, над която ние, човеците, нямаме власт и която не можем да проумеем. През 1258 година Багдад беше превзет от монголците. Бе разгромен градът, който се гордееше с издръжливостта и блясъка си и твърдеше, че е център на света. Същата година умря Саладин. Ние с моите дервиши устроихме голямо празненство: минахме с тъпани и свирки през града, като танцувахме и пеехме от радост, защото именно така трябва да се погребва светец.
През 1260 година беше ред на монголците да загубят. Разгромиха ги мамелюците от Египет. Който вчера бе надделял, днес бе сломен. Всеки победител е склонен да смята, че ще тържествува за вечни времена. Който загуби пък, е склонен да мисли, че отново ще го победят. Но и едните, и другите грешат по една причина: променя се всичко, освен Божието лице.
След смъртта на Саладин ученикът Хусан, който бе възмъжал и напредваше по пътя на духовността толкова бързо, че сега всички го наричаха Хусан Челеби, започна да ми помага да записвам стихотворенията. Именно той е писарят, на когото продиктувах целия «Маснави». Скромен и великодушен е, попита ли го някой кой е и какво прави, той ще отговори, без дори да трепне:
— Аз съм смирен последовател на Шамс от Тебриз. Ето кой съм.
Малко по малко ставаш на четирийсет години, после на петдесет, на шейсет и с всяко ново десетилетие се чувстваш по-съвършен. Длъжен си да продължиш по пътя, макар че няма къде да стигнеш. Вселената се върти постоянно и неумолимо, а заедно с нея и Земята, и Луната, но всичко се движи единствено заради една тайна, заложена в нас, човеците. С това познание ние, дервишите, ще продължим да танцуваме в любов и сърдечна болка, дори и никой да не разбира какво правим. Ще танцуваме и при свади, и в голяма война. Ще танцуваме и в обида и скръб, и в радост и въодушевление, сами и заедно с други, бавно и бързо като течението на вода. Ще танцуваме в кръвта си. Във всичко, което е било и е във всемира, има съвършена хармония и тънко равновесие. Точките се менят непрекъснато и се заместват една друга, кръгът обаче си остава непокътнат. Правило номер трийсет и девет: «Частите може и да се променят, но цялото винаги си остава същото. На мястото на всеки крадец, напуснал този свят, се ражда друг. И всеки почтен човек, който умира, е заменян от нов. По този начин не само нищо не остава същото, но и нищо не се променя.»
И да умре някой суфист, някъде се ражда друг.
Нашата религия е религия на любовта. И всички ние сме свързани с верига от сърца. Ако и когато някоя от брънките се повреди, някъде се добавя друга. На мястото на всеки Шамс, който си е отишъл от този свят, ще се появи друг — в различна епоха и с различно име.
Имената се менят, идват и си отиват, но същността остава непокътната.
Ела
Коня, 7 септември 2009 година
Близо до леглото му тя спеше на пластмасов стол, когато внезапно се събуди и се заслуша в неочаквания звук. Някой изричаше в мрака непознати думи. След малко щеше да започне нов ден. Но тя имаше чувството, че освен това ще дойде краят на нещо.
Попитайте някого, чул за пръв път призива за сутрешна молитва, и той ще ви каже същото. Че призивът е красив, наситен и тайнствен. И че в същото време в него има нещо необичайно, дори свръхестествено. Точно както в любовта.
В притихналата нощ Ела се събуди рязко именно от този звук. Примига няколко пъти в тъмното, докато не разбра, че гласът, изпълнил стаята, прониква през отворените прозорци. Трябваше да мине цяла минута, докато тя си спомни, че вече не е в Масачузетс. Това тук не беше просторната къща, където бе живяла с мъжа си и с трите си деца. Всичко тук принадлежеше на друго време, време, толкова далечно и смътно, че приличаше не на нейното минало, а на приказка.
Не, Ела не беше в Масачузетс. Намираше се в съвсем друга част на света, в болница в град Коня в Турция. И мъжът, чието дълбоко равномерно дишане тя чуваше като фон на призива за сутрешна молитва, не бе съпругът й от двайсет години, а любимият, заради когото един слънчев ден миналото лято тя беше напуснала Дейвид.