Една сутрин чухме медната камбана да бие отново. Този път бях първият, отишъл в голямата стая. Отново насядахме в широк кръг около учителя и заслушахме как ни говори за изтъкнатия книжник на исляма, който знаел всичко, освен капаните на любовта. И този път никой не поиска да отиде при него.
— Виждам, че единственият желаещ е Шамс — оповести Баба Заман с глас, който стана по-силен и писклив като воя на вятъра. — Но първо ще почакам есента и чак тогава ще взема решение.
Бях изумен. Не можех да повярвам, че се случва такова нещо. Ето, бях готов да тръгна след три дълги месеца на протакане, а учителят ми казваше да отложа пътуването с още половин година. Със свито сърце възроптах, възнегодувах и го замолих да ми съобщи името на града и на книжника, той обаче отказа и този път.
Сега обаче знаех, че ще ми бъде по-лесно да чакам, тъй като занапред нямаше да има отлагане. Бях издържал от зимата до пролетта, все щях да почакам и от пролетта до есента. Отказът на Баба Заман не ме беше обезсърчил. Обратното, беше повдигнал духа ми и беше засилил решимостта ми. Друго правило гласеше: «Търпението не означава да стискаш зъби и да не правиш нищо. То означава да си достатъчно прозорлив, за да се довериш на крайния резултат от процеса. Какво означава търпението! То означава да гледаш бодлите и да виждаш розата, да гледаш нощта и да виждаш зората. Нетърпението означава да си толкова късоглед, че да не виждаш резултата. Който обича Бога, остава търпелив, понеже знае, че се иска време непълната луна да стане пълна.»
Когато през есента медната камбана зазвъня за трети път, отидох уверено, без да бързам, убеден, че сега вече нещата най-сетне ще се уредят. Учителят изглеждаше по-блед и немощен от всякога, сякаш не му бяха останали никакви сили. Въпреки това, щом ме видя да вдигам ръка, той нито се извърна, нито заобиколи въпроса. Обратното, кимна решително.
— Така да бъде, Шамс, няма съмнение, че именно ти трябва да поемеш на това пътуване. Утре сутрин тръгваш, иншаллах[11].
Целунах му ръка. Най-после щях да срещна своя спътник.
Баба Заман ми се усмихна сърдечно и замислено, както баща се усмихва на единствения си син, преди да го прати на бойното поле. После извади от дългата си кремава дреха запечатано с восък писмо и след като ми го подаде, излезе мълком от стаята. Всички го последваха. Щом останах сам, счупих восъчния печат. Вътре ми съобщаваха две неща, бяха написани с красив почерк. Името на града и на книжника. Както разбрах, трябваше да отида в Коня и да се запозная там с някой си Руми.
Сърцето ми трепна. Никога дотогава не бях чувал името. Този човек можеше да е и прочут учен, за мен обаче той беше пълна загадка. Произнесох една по една буквите в името му: мощното ясно Р, кадифеното У, дръзкото самонадеяно М и тайнственото И, което трябваше тепърва да се разгадае.
След като обединих буквите, заповтарях името отново и отново, докато думата се разтопи като сладък бонбон върху езика ми и стана позната като «вода», «хляб» и «мляко».
Ела
Нортхамптън, 22 май 2008 година
Будна под бялата завивка, Ела преглътна — болеше я гърло и тя се чувстваше капнала. Няколко вечери поред беше стояла до късно и бе пила повече от обичайното и това си казваше думата. Все пак слезе долу да приготви закуска и след като седна на масата заедно с близнаците и мъжа си, се постара да изглежда заинтригувана от разговора им за най-хубавите автомобили в училище, въпреки че единственото, което искаше, беше да си легне пак и да спи.
Най-неочаквано Орли се извърна към майка си и попита:
— Ави твърди, че сестра ни нямало да си дойде никога вече вкъщи. Вярно ли е, мамо?
В гласа й се долавяха подозрение и укор.
— Разбира се, че не е вярно. Както знаете, ние със сестра ви се скарахме, но се обичаме — отвърна Ела.
— А вярно ли е, че си се обадила на Скот и си му казала да зареже Джанет? — ухили се Ави, явно темата му харесваше страшно.
Ела погледна с разширени очи мъжа си, той обаче вдигна вежди и разпери ръце, за да покаже, че не им го е казал той.
С обиграна лекота Ела заговори назидателно, както винаги, когато даваше указания на децата си:
— Не е точно така. Наистина разговарях със Скот, но не съм му казвала да изостави сестра ви. Казах само да не избързва със сватбата.
— Аз пък изобщо няма да се женя — заяви убедено Орли.
— Да бе, да, кой ли ще те поиска за жена! — тросна се Ави.
Докато слушаше заяждането на близнаците, Ела усети как по неразбираеми за нея причини върху устните й играе нервна усмивка. Тя я потисна. Но усмивката пак си беше там, беше се врязала под кожата й, когато Ела ги изпрати до вратата и им пожела приятен ден.