Старият ми учител Саид Бурханедин, все повтаряше навремето, че съм сред Божиите любимци, тъй като ми е възложена почетната задача да донасям до народа Му Неговото послание и да му помагам да разграничава добро от зло.
От години преподавам в медресето, обсъждам с други книжници, познавачи на шeриата, богословски въпроси, напътствам учениците си, изучавам закона и хадита[12], всеки петък проповядвам в най-голямата джамия в града. Отдавна съм престанал да броя учениците, които съм подготвил. Ласкателно е да чувам как ме хвалят за уменията ми на проповедник и да ми казват, че думите ми са преобразили живота им по време, когато най-много са се нуждаели от напътствие.
Благословен съм с любещо семейство, добри приятели и верни ученици. Никога в живота си не съм страдал от лишения и недоимък, макар че бях смазан от загубата на жена си. Мислех, че никога няма да се оженя повторно, ала го направих и благодарение на Кера имам любов и радост. И двамата ми синове са големи, въпреки че не преставам да се изумявам колко различни се оказаха. Приличат на две семена, които, макар и засадени едно до друго, в една и съща пръст, и подхранвани със същото слънце и вода, са се превърнали в напълно различни растения. Гордея се с тях, както се гордея и с осиновената си дъщеря, която има изключителни дарби. Аз съм един щастлив, доволен човек и в личния живот, и сред хората.
Защо тогава усещам в себе си тази пустота, която от ден на ден става все по-дълбока и широка? Тя гризе душата ми като недъг и където и да отида, не се отделя от мен, тиха като мишка и точно толкова ненаситна.
Шамс
Коня, 17 октомври 1244 година
Близко до портите на град, в който не съм ходил никога, отделям една минута, за да приветствам светиите, мъртви и живи, знайни и незнайни. Никога през живота си не съм пристигал на ново място, без първо да получа благословията на светиите. За мен няма значение дали градът принадлежи на мюсюлмани, на християни или на юдеи. Убеден съм, че светиите стоят над такива дребни, незначителни различия. Един светия принадлежи на всички хора.
Затова, още щом видях Коня, отдалеч за пръв път, направих каквото правя винаги. После обаче се случи нещо необичайно. Вместо също да ме приветстват и да ми дадат благословията си, нещо, което те винаги правят, светиите продължиха да мълчат като счупени надгробни камъни. Поздравих ги още веднъж, този път по-силно и решително, в случай че не са ме чули. Ала отново последва мълчание. Да, усетих, че светиите са ме чули. Просто не ми даваха благословията си.
— Кажете какво има? — попитах вятъра, та той да отнесе думите ми при светиите надлъж и шир.
Не след дълго вятърът се завърна с отговора:
— О, дервишо, в този град ще намериш само две крайности и нищо между тях. Или чиста любов, или чиста омраза. Предупреждаваме те. Влез, но на свой риск.
— В такъв случай няма място за безпокойство — отвърнах. — Стига да срещна чиста любов, друго не ми трябва.
След като чуха това, светиите на Коня ми дадоха благословията си. Ала аз не исках да влизам още в града. Седнах под един дъб и докато жребецът пасеше рядката трева, се загледах в града, извисил се в далечината. Минаретата на Коня проблясваха на слънцето като парчета стъкло. Току чувах лай на кучета, рев на магарета, смях на деца и крясъците на продавачите, които викаха колкото им глас държи — обичайните звуци в град, преливащ от живот. Запитах се какви ли радости и скърби изживяват сега хората зад затворените врати и прозорците с решетки? Тъй като бях свикнал да живея все на път, установих, че съм леко притеснен, задето трябва да се установя в град, после обаче си припомних друго основно правило: «Постарай се да не се съпротивляваш на промените, които изникват по пътя ти. Вместо това остави живота да живее чрез теб. И не се плаши, че животът ти се преобръща с главата надолу. Откъде знаеш, че онова, с което си свикнал, е по-добро от нещата, които ще дойдат?»
От унеса ме изтръгна приятелски глас.
— Селямюн алейкум, дервишо!
Обърнах се и видях мургав як селянин с увиснали мустаци. Караше каруца, впрегната във вол, който беше ужасно изпосталял, да си рече човек, че — аха — и ще издъхне.
— Алейкум селям, Бог да те поживи! — провикнах се аз.
— Защо седиш тук сам-самичък? Ако си се уморил да го яздиш този твой кон, ще те откарам.
Усмихнах се.
— Благодаря, но ми се струва, че пеш ще стигна по-бързо, отколкото с твоя вол.
— Я не ми обиждай вола — засегна се селянинът. — Може да е стар и грохнал, но пак ми е най-добрият приятел.
Сложен на място от тези думи, скочих на крака и се поклоних на селянина. Как аз, дребна съставка в огромния кръг на Божието творение, смеех да омаловажавам друга съставка от този кръг, била тя животно или човек?