Дервишът попитал:
— Този мъж ще бъде екзекутиран. Но дали защото някой му е дал пари да си купи оръжието, с което е извършил убийството? Или защото никой не го е спрял, докато е извършвал, престъплението? Или пък защото след това някой го е хванал? Къде в този случай е причината и къде — последствието?»
Прекъснах го и отговорих:
— Този човек ще бъде обесен, защото е извършил нещо ужасно. Ще си плати за стореното. Това е причината, пак това е и последствието. Има добри и лоши неща, има и разлика между тях.
— Ах, сладка Кимя — отвърна Шамс с тих глас, сякаш изведнъж се е почувствал уморен. — Обичаш разликите, понеже смяташ, че с тях се живее по-лесно. Ами ако нещата не са през цялото време толкова ясни?
— Но Бог иска от нас да сме ясни. Иначе нямаше да има такива неща като харам и халал[20]. Нямаше да има ад и рай. Представи си какво щеше да бъде, ако не можеш да уплашиш хората с ада и да ги насърчиш с рая. Светът щеше да бъде много по-страшен.
Из вятъра прехвърчаха снежинки и Шамс се надвеси, за да ме загърне с шала. За миг застинах, усетила мириса на тялото му. В него се долавяше уханието и на сандалово дърво, и на кехлибар, а отдолу — на пръст след дъжд. Почувствах в стомаха си топло сияние, между краката ме плисна желание. Колко смущаващо беше и в същото време — странно — изобщо не беше смущаващо.
— В любовта границите са замъглени — рече Шамс, гледаше ме състрадателно, но и угрижено.
За коя любов говореше, дали за Любовта към Бога, или за любовта между мъж и жена? Беше ли възможно да има предвид нас? Имаше ли изобщо такова нещо — «нас»?
Без да подозира какви мисли ме терзаят, Шамс продължи:
— Пет пари не давам за ада и за рая. Бих предпочел да угася огъня в ада и да подпаля рая, та хората да обикнат Бога не за друго, а заради самата любов.
— Бива ли да говориш така! Хората са зли. Не всички ще те разберат — рекох, без да осъзнавам, че е трябвало да обмисля по-добре това предупреждение, докато не съм разбрала целия смисъл, заложен в него.
Шамс се усмихна смело, направо храбро. Позволих му да ме държи като в плен, дланта му върху ръката ми беше топла и тежка.
— Вероятно си права, но не смяташ ли, че това ми дава още по-големи основания да говоря каквото мисля? Пък и тесногръдите бездруго са глухи. Каквото и да кажа, за запушените им уши си е чисто богохулство.
— А за мен, каквото и да кажеш, е сладко.
Шамс ме погледна с неверие, граничещо с изумление. Аз обаче бях по-стъписана и от него. Как изобщо можех да кажа такова нещо? Да не бях обезумяла? Или ме беше обсебил някой джин?
— Извинявай, но трябва да вървя — рекох и скочих на крака.
Страните ми пламтяха от срам, сърцето ми туптеше от всичко, което бях казала и което бях оставила неизречено. Хукнах от двора към къщата. Но още докато тичах, нямаше как да не призная истината, която знаех от самото начало: че съм влюбена в Шамс от Тебриз.
Шамс
Коня, януари 1246 година
Брътвежите, злословията за другите са втора природа на мнозина. Чувал съм какво се говори за мен. Още откакто съм дошъл в Коня, ме одумват. Това не ме изненадва. Макар и в Корана да е казано, че е най-голям грях да клеветиш, повечето хора не се и опитват да го избягват. Вечно осъждат онези, които пият вино, или търсят прелюбодейки, за да ги убият с камъни, а не виждат нищо лошо в сплетните, които за Бога са много по-тежък грях.
Покрай всичко това се сетих за една история.
«Веднъж някакъв мъж дотичал при един суфист и му рекъл запъхтян:
— Ей, онези там носят тепсии, виж, виж!
Суфистът отвърнал спокойно:
— Какво ни засяга това? Какво ми влиза в работата?
— Но те носят тепсиите в твоя дом! — възкликнал мъжът.
— В такъв случай на теб какво ти влиза в работата? — казал суфистът.»
За съжаление хората вечно надзъртат в тепсиите на другите.
Вместо да си гледат работата, ги съдят. Не преставам да се изумявам какви само неща си измислят! Стигне ли се до подозрения и злословия, въображението им не знае предел.
В града явно има хора, убедени, че съм негласен главатар на асасините. Някои стигат дотам да твърдят, че съм син на последния имам исмаилит на Аламут. Разправят, че съм владеел много добре черната магия и било достатъчно да прокълна някого, та той да умре на място. Други пък ми отправят възмутителното обвинение, че съм бил омагьосал Руми. И че всяка сутрин съм го карал да пие по изгрев-слънце супа от змии, за да съм сигурен, че няма да развали магията.