— Точно така. Ще ти бъда много признателен, ако ни донесеш вино. Две бутилки са достатъчни, една за теб и една за мен. Но много те моля, направи ми една услуга. След като отидеш в пивницата и вземеш бутилките, не се връщай веднага. Поостани малко там. Поговори с хората. Аз ще те чакам тук. Не е нужно да бързаш.
Руми ме погледна и раздразнено, и изумено. Сетих се за лицето на послушника в Багдад, който искаше да дойде с мен, но не се престрашаваше, защото държеше прекалено много на мнението на другите. Не искаше да петни доброто си име и това го спря. Сега се запитах дали Руми също ще се спре заради доброто си име.
Но за мое огромно облекчение той се изправи и кимна.
— Никога досега не съм стъпвал в пивница и не съм пил вино. Според мен не е хубаво да се пие. Но ти се доверявам напълно, защото вярвам в любовта между нас. Сигурно си има причина да ме молиш за такова нещо. Ще отида да ни донеса вино.
След тези думи той се сбогува и тръгна.
Веднага щом излезе от стаята, се свлякох на земята в неописуем възторг. Грабнах кехлибарената броеница, която Руми беше оставил, благодарих отново и отново на Бога, задето ми е дал истински съмишленик, и се замолих красивата му душа да не изтрезнява никога от опиянението на Божествената Любов.
Огън
Сюлейман пияницата
Коня, Февруари 1246 година
Безумни неща ми се привиждат, ако виното ме хване, но дори на мен ми се стори пълна лудост да забележа, че в пивницата влиза не друг, а великият Руми. Ощипах се, видението обаче не се разсея.
— Ей, Христос, какво си ми донесъл, бе човек? — ревнах аз. — Виното в последната бутилка явно е много силно. Изключено е да се досетиш какви халюцинации получавам.
— Млъквай, глупчо такъв — пошушна някой зад мен.
Обърнах се да видя кой ми прави забележка и изумен, забелязах, че всички в пивницата, включително Христос, са се втренчили във вратата. В помещението се беше възцарила зловеща тишина, озадачено изглеждаше дори кучето на кръчмата Саки[21], което се беше проснало с клюмнали уши, долепени до пода. Търговецът на персийски килими спря да пее ужасните мелодии, които наричаше песни. Вместо това залитна с вдигната брадичка и застана прекалено сериозно, както застава пиян, решил да мине за трезвен.
Тишината беше нарушена от Христос.
— Добре дошъл в пивницата ми, Маулана — поздрави той до немай-къде любезно. — За мен е чест да те видя под покрива си. С какво мога да ти услужа?
Примигах няколко пъти и накрая проумях, че там наистина стои Руми.
— Благодаря ти — рече той с широка, но студена усмивка. — Бих искал да взема малко вино.
Клетият Христос се изненада толкова, че зяпна. Когато дойде на себе си, отведе Руми на първата свободна маса, която се случи точно до моята!
— Селямюн алейкюм — рече Руми още щом седна.
Аз също го поздравих и заговорих любезности, но не съм сигурен, че не съм объркал нещо. С ведрото си лице, скъпа дреха и красив тъмнокафяв кафтан Руми изглеждаше съвсем неуместно тук.
Наведох се и след като сниших глас до шепот, рекох:
— Много ли невъзпитано ще бъде, ако попитам какво търси тук човек като теб?
— Подложен съм на изпитание, каквото преминават суфистите — отговори Руми и ми намигна, сякаш бяхме първи приятели. — Шамс ме прати тук, за да бъде опетнено доброто ми име.
— И това хубаво ли е? — учудих се аз.
Руми се засмя.
— Е, зависи как го погледнеш. Понякога се налага да унищожиш всичките си привързаности, за да надделееш над своето его. Ако сме прекалено привързани към семейството си, към положението си в обществото и дори към местното училище или джамия до степен те да застанат на пътя ни към Единението с Бога, трябва да разрушим тази привързаност.
Не бях сигурен, че съм го разбрал правилно, но за размекнатия ми ум обяснението си звучеше съвсем логично. Винаги бях подозирал, че тези суфисти са ненормални — пъстра сбирщина, способна на какви ли не дивотии.
Сега вече беше ред на Руми да се наведе напред и да промълви също през шепот:
— Много грубо ли ще бъде, ако те попитам от какво ти е този белег на лицето?
— Опасявам се, че не е много интересно — отговорих аз. — Късно една нощ се прибирах и се натъкнах на пазвантин, който ме скъса от бой.
— Но защо? — възкликна Руми, изглеждаше искрено притеснен.
— Защото се бях почерпил с вино — посочих аз бутилката, която Христос беше сложил току-що пред Руми.
Той поклати глава. В началото изглеждаше напълно объркан, сякаш не можеше да повярва, че е възможно да се случи такова нещо, после обаче върху устните му заигра дружелюбна усмивка. И двамата продължихме да си говорим. Докато ядяхме хляб и козе сирене, обсъдихме вярата, приятелството и други житейски неща, за които си мислех, че съм забравил отдавна, но сега с радост установих, че съм ги изровил от сърцето си.