Винаги съм се възхищавал на Руми като човек и съм знаел, че в живота ми липсва именно неговото състрадание, безгранично и невероятно. Днес обаче възхитата ми от него се увеличи неимоверно.
Този свят беше пълен с хора, които даваха мило и драго да се доберат до богатство, признание и власт. Колкото повече знаци на успеха печелеха, толкова повече се нуждаеха от тях. Ненаситни и лакоми, превръщаха в своя кибла[22] земното имане и все гледаха в тази посока и не осъзнаваха, че стават роби на онова, за което ламтят. Това се срещаше поголовно. Случваше се през цялото време. Но беше рядкост, както са рядкост рубините, някой да се е издигнал в живота и да разполага с колкото щеш злато, слава и власт, а само за един ден да се откаже от положението си и да изложи на опасност доброто си име заради духовно пътешествие, за което никой не знае къде и как ще приключи. Руми беше точно такъв рядък рубин.
— Бог иска от нас да сме скромни, без претенции — казах аз.
— И иска да Го познаваме — добави тихо Руми. — Иска да Го познаваме с всяка клетка на съществото си. Точно заради това е за предпочитане да сме нащрек и да сме трезви, а не пияни и замаяни.
Съгласих се с него. Седяхме на двора с една-едничка роза между нас, докато не се стъмни и не застудя. В мразовитата вечер се долавяше уханието на нещо свежо и сладко. Бяхме леко замаяни от Виното на Любовта и зарадван и признателен, аз усетих, че в шепота на вятъра вече няма отчаяние.
Ела
Нортхамптън, 24 юни 2008 година
— Бостън има ново тайландско заведение, скъпа — подхвана Дейвид. — Казват, че било добро. Дали да не отидем довечера? Само двамата.
Последното, което й се правеше на Ела този вторник, бе да ходи на вечеря с мъжа си. Но Дейвид настояваше много и тя не можа да откаже.
«Сребърната луна» беше малко ресторантче със стилни лампи, кожени сепарета, черни салфетки и толкова много огледала, накачени ниско по всички стени, та човек оставаше с усещането, че вечеря със собственото си отражение. Ела бързо се почувства неуместно. Но не заради ресторанта. А заради мъжа си. Беше забелязала в очите му необичаен блясък. Явно ставаше нещо. Дейвид изглеждаше умислен, дори угрижен. Но най-притеснителното беше, че на няколко пъти започна да пелтечи. Ела знаеше, че този детски говорен дефект се появява само когато Дейвид е много разстроен.
При тях да вземе поръчката дойде млада сервитьорка в тайландско облекло. Дейвид поиска миди с босилек и лютив сос, а Ела предпочете зеленчуци с тофу в сос от кокосово мляко, за да остане вярна на решението от четирийсетия си рожден ден да се въздържа и да не яде месо. Поръчаха и вино.
Няколко минути поговориха за изисканото обзавеждане и обсъдиха какви е по-добре да бъдат салфетките, черни или бели. После настъпи мълчание. Двайсет години брак, двайсет години в едно легло и под един душ, двайсет години еднаква храна, двайсет години, през които бяха възпитали три деца… и единственото, до което се свеждаше всичко това, беше мълчанието. Поне така си мислеше Ела.
— Гледам, четеш Руми — отбеляза Дейвид.
Тя кимна, макар и малко изненадано. Не знаеше кое я е учудило повече: дали че Дейвид знае за Руми, или че се интересува какво чете жена му.
— Започнах да чета стиховете му, за да си помогна при написването на рецензията за «Сладко богохулство», но после ми стана интересно и сега ги чета за себе си — каза тя като пояснение.
Дейвид насочи вниманието си към едно петно от вино върху покривката, сетне въздъхна и погледна така, сякаш й прощаваше.
— Знам, Ела, какво става — каза й. — Знам всичко.
— За какво изобщо говориш? — попита тя, макар и да не беше сигурна, че иска да чува отговора.
— За… за връзката ти… — изпелтечи той. — Наясно съм.
Ела погледна смаяна мъжа си. Лицето му бе осветено от свещта, която сервитьорката беше запалила току-що, и върху него се четеше пълно отчаяние.
— Връзката ми ли? — повтори тя по-бързо и по-силно, отколкото бе смятала. На мига забеляза, че мъжът и жената на съседната маса са се обърнали към тях. Смутена, сниши глас до шепот и повтори: — Каква връзка?
— Не съм глупак — отвърна Дейвид. — Проверих електронната ти поща и прочетох писмата ти до този мъж.
— Какво си направил? — възкликна Ела.
Без да обръща внимание на въпроса й, Дейвид се свъси от тежестта на онова, което щеше да съобщи.
— Не те виня, Ела. Заслужавам си го. Пренебрегвах те и ти си потърсила състрадание другаде.