Това просто е трябвало да се случи. Човекът е от плът и т.н.
И тъй, големият строител на железопътни линии, човекът, който винаги е имал ясно очертан път, човекът който потушава стачки и убива четирийсет свои работници в размириците, се олюлява в стаята си и затваря вратата.
И вие разбирате, че филмът е към своя край.
Атмосферата в салона се наелектризира от изживяванията на дамите на средна възраст, които прекарват най-хубавото време от живота си в кината, където обичат, умират, саможертват се в името на благородни идеи и т.н. Те са дошли отново в тъмния салон и получават своите мигове на големи изживявания в живота.
Можете да усетите душевните вълнения на тези дами и ако се вслушате внимателно, просто ще чуете как пълно изживяват всичко.
Тук е нещастният Том със страхотния си проблем и ужасен морален дълг.
За да спаси честта си, за честта на холивудската етика, заради честта на компанията (третата по големина в Америка, доколкото разбрах), заради бога, заради вас и заради мен Том трябва да се самоубие. Не го ли стори, това би означавало, че всичките тези години сме се лъгали, Шекспир и всички ние. Знаем, че ще бъде достатъчно мъж да го направи, но за миг се надяваме, че няма да го стори просто за да видим какво би се случило, просто за да видим дали светът, който сме си създали, наистина ще катастрофира.
Много, много отдавна сме установили правилата, а сега, след толкова време, почваме да се съмняваме дали те са истинските и не сме ли сбъркали в началото. Знаем, че това е изкуство и дори малко прилича на живота, но знаем, че не е самият живот, тъй като е прекалено безпогрешно.
Искаме да разберем дали нашето величие трябва винаги да бъде мелодраматично.
Камерата спира върху ужасеното лице на стария и предан секретар на Том, човекът, който го познава от малък. Това е направено, за да ви се внуши напълно безизходицата на Том и да се създаде у вас огромно напрежение.
Тогава, след суматохата от кулминации, съдбоносни моменти и неизбежности, всичко става просто в мигове (в същия ракурс): синът Томи се втурва при стария и предан секретар и пита наистина ли бащата Том е зле. Той не знае, че баща му знае. Това е холивудски момент. Разнася се подходяща музика.
И момчето, което престъпва естествените закони на вселената с любовната си връзка с младата съпруга на баща си, се втурва към вратата, за да влезе при него, но тогава — бум! — гръмва пистолетен изстрел.
И вие разбирате, че председателят на Чикаго & Саутуестърн вече не е между живите. Честта му е спасена. Той си остава голям човек. Филмовата индустрия още веднъж триумфира. Достойнството на живота е запазено. Всичко си е на мястото. Холивудските филми ще имат публика още някой и друг век.
Всичко за ефекта е направено. Стоп-камера. Симфонична музика, ръката на Томи, трепереща върху дръжката на вратата.
Старият предан секретар знае какво се е случило, Томи знае, вие знаете и аз знам, но нищо подобно не сме видели. Старият предан секретар позволява на жестоката действителност — пистолетният изстрел да проникне в стария му, предан и изряден мозък. После, тъй като Томи е премного уплашен, той се заставя да отвори вратата.
Всички сме в очакване да видим как е станало това.
Вратата се отваря, ние влизаме, петдесет милиона от Америка и още толкова от цял свят.
Горкият Том. Той се е свлякъл на колене и макар че всичко е свършило много бързо, струва ви се, че това кратко действие, последното за великия човек, ще продължи вечно. Стаята е задимена, чува се подходяща музика. Никаква кръв, никакъв безпорядък. Той се е свлякъл на колене — благородна смърт! Самият аз чух две дами да плачат. Те знаеха, че е кино, знаеха, че е измислица, но въпреки това плачеха. Том е човек. Един живот. Не можеше да не ги разплаче този коленичил живот. След миг филмът ще свърши, те ще излязат, ще се приберат у дома и ще се върнат към всекидневните си задължения, но сега, в лицемерния мрак на салона, те плачеха.
Ето всичко, което зная аз за самоубийството: то не е нормално явление, когато звучи симфонична музика. Когато бях десетгодишен, до нас живееше някакъв човек. Един следобед той се самоуби, но това му отне повече от час. Първо стреля в сърцето си, но не улучи, после в стомаха. Чух и двата изстрела. Интервалът беше около четирийсет секунди. По-късно си помислих, че през този интервал той вероятно се е мъчел да разбере дали още иска да се самоубива или трябва да се опита да оживее.